Ако Малкия принц
бе пораснал,
навярно
би станал
генерал,
прокурор
и търговец на рози,
но поет не би бил,
не би имал звезда
и лисица – мъдрец,
нито гладна змия…
Той остана си
малък
и на нощния свод
на Вселената
в мрака
сътвори си дворец –
похлупак от стъкло,
през което да гледа
как светът се руши,
как убиват звезди,
как цветя се израждат
във отровен капан
и във своя чертог
като в топла утроба
ще заспи уморен,
а насън ще теши
неродената роза,
неродения грях
много влюбен,
но сам…
Когато Бог раздавал красота,
съзнателно навярно ме отминал.
Не мога за това да Го виня,
щом има основателна причина.
Днес, примирен с безличния си вид,
отблъскван от красиви земни феи,
превърнах словото в предпазен щит
и скрит зад него, тъжно, но живея.
Душата ми прилича на Луна,
прегърната от нощ безумно черна,
но липсва ми и дневна светлина
поне веднъж за миг да я погледна…
Стъписах се, когато се видях,
загърнат с наметало от уплаха.
За външния си вид аз нямам грях,
плачът е моят душ и моя стряха.
На Ивелина Андреева
В мигове на късметлийска съпротива
сълзи отчаяни недей проронва.
На твойта карма й отива
не да се вайка, а да се догонва.
В изчакване безмилостно като пантера,
от случая желан ти жертва направи.
От твоя хъс пред тебе да трепери
и липсата на страх да улови.
На лов за щастие когато тръгнеш,
не набелязвай цел на всякаква цена.
Помни, че твоят улов ще потръгне,
отнасяш ли се с плячката като с жена.
Дебни я тихо, дълго наблюдавай;
подир с финес я нежно приласкай.
Да мисли теб за плячка я оставяй,
сама в капан ще влезе, знай.
21.01.2010
Евелина Пашова
Sides of seduction – © Liliana Karadjova
Празна стая. По средата -
неоправено легло.
Неотдавна във кревата -
слети заедно в едно.
Четири стени
тютюнево – зелени,
поредната надежда,
ципът разкопчан.
Роза черна, виното червено.
Привличане душевно -
вечно търсен блян.
20.01.2010.
Евелина Пашова
Ако мислиш “ аз мога“ – постигаш;
повтаряш ли “ в себе си вярвам“ -
мъчно, макар, до целта се издигаш
с кураж редом с волята вярна.
Отказ душевен веднага сразява.
“ Само още веднъж“ от тебе се иска.
Твоят копнеж щом излезе на яве -
Вселената слуша на когото му стиска.
„Бих искал“ е равно на бездомно “ Почти“.
Ненужна е всяка излишна учтивост,
а “ Почти“ – то е ялово, не се и брои -
“ АЗ ЩЕ “ без капка ленивост.
Резултатът желан пред теб проектирай -
мисловно заченат, стремеж се извайва.
„Колко далече“ самичък избираш -
нямаш време да се отчайваш.
19.01.2010
Евелина Пашова
Да не държа вехтории ми казаха скоро;
че кътам си ценности, но усещам умора
и най – вече пространство като стена ме притиска;
разпродажба налага се, макар да не искам…
На тезгяха прострях първата кукла от тати.
Първоначални цени чрез различни похвати
определих и продължих да нареждам
излагайки отминалите свои надежди.
Овехтял албум от прашното детство;
няколко топчета – от приятел наследство;
повяхнала роза от първата среща,
станиол от бонбони, любовна бележка.
Терличето първо, което с мама оплетох;
цитати от притчи, в които се врекох;
честитки приятелски за делник и повод;
обич събирана – без дълг и без довод.
Купувачи дойдоха и всеки разгръща,
парите подават, но аз твърдо отвръщам:
„ За продан не е”.
Извинявам се и с охота
парче по парче си прибирам живота.
17.01.2010
Евелина Пашова
Don`t forget me ~ Celine M
Душата ми не е с пагони.
Цивилна е, но не ченге.
Не спазва писани закони,
лети с пегасовски криле.
На шефове не рапортува.
Не крие бликнали сълзи.
Душата ми не козирува,
а след мечтите си лети.
Сиренен вой не и проправя
пътека в шумния живот.
Тя няма карта за представяне…
Душата ми е небосвод,
на който ясно слънце грее
и бури облачни трещят.
Душата плаче и се смее
в своя безпагонен свят.
Тя също страда за народа.
Да! Мъката и няма край.
Но нужно ли и е да бъде
с емблемата на полицай?…
Кристални чаши с вино пълни,
в очите поздрави звънят;
в дванайсет нека се изпълни
светът ви с много благодат.
Заря в небето гръмко пръска,
а телефоните отвред крещят;
щом от купона утре се оттърсим,
душите искам пак да ни горят.
От всичко, най – желая ни ВЗАИМНОСТ ;
сърцата ни от нежност да преливат;
отминал, всеки миг да бъде свиден
и всеки нов ден – > най – щастливият !
31.12.2009
Евелина Пашова
Във мигове увещам, че те губя
през процепа на този свят
и на безкрая …;
че паяжина от миражи ме разлюбва,
прекършва ме,
но нещо ще ти обещая.
Копнея аз да бъда гребен от мъниста,
най-нежничко в косата ти втъкан;
чадър да бъда да не те оплиска
калта на този свят от злост пиян…
И да кръжа аз винаги до тебе,
когато твоят ангел тихо спи;
не ще усещаш, но ще съм потребен,
без глас в цъфтящите липи.
При допира на някой цвят ухаен
ще трепваш скришом нейде във съня…
Животът ни макар и миг нетраен
за теб аз в стихове градя…
На славея отвън с гласа ще пея
дори в дъждовна утрин
с капещи листа.
Като парфюм омаен с тебе ще се слея
до свършека и после на света…
29.12.2009г.
Евелина Пашова
Lucky stars, Caths
Не всякога умея да настройвам
на къси или дълги честоти
вълните между вас и мене
за всички днешни чудни красоти.
По усет някой път натъманявам
една сълза у вас като приют;
но знам, уви, не винаги успявам,
дори когато мра да бъда чут.
Възхвала мощна, хубост ненагледна,
не винаги ще стоплят в студ и мраз,
но твоята сълза благоговейна
ще сгрее мен във късен, сетен час.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
I`ve lost myself ~ Soul.i.Tude
Каква самотност диша в мойте вени…
Потръпвам още щом го спомена.
И сънищата ми от обич озарени
изстиват мигом свърши ли ноща.
Кротувам в бяло, слята с тишината
и бездната от двете ми страни…
Побягнала, душата ми в позлата,
не спират ни кафези, ни стени…
Във мигове над пропаст самотееща,
която смръзва незаченатата мисъл,
рисувам цветно, в шарено нетлееща,
че в сивото не виждам смисъл.
И ето как аз себе си намирам -
за теб – безкрайност; мене – миг отнесен.
Във слънчевото утро с нова сила,
аз вдъхвам и подхващам своя песен.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Close to heaven; © Rolan A. Diapari
Полегнала до мен кошута
с големи и кафенени очи…
Погледнах в тях и мигом се залутаха
в лъчите им и моите сълзи.
Дъхът й мъчен само как тежеше -
сто тона лед се стелеха над мен.
Кошутената топлина едва личеше,
разпусната, до скоро в плен.
Сълзата ми горещо – кадифена
се спусна плахо. Тялото й от кафе
потръпна от прегръдката ми упоено…
Приспивна песен над умиращо небе.
Душата на сърна със цвят какао
люлеех нежно. В мойте ръце
загърнах я наместо одеало…
пред рая близо докато се спре.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
По Коледа не стават чудеса..
Единствено надеждите погиват.
От ярост се раздираш и в беса
нахалост даже клетвите отиват!
За кой ли път животът разруши
копнежите! Мечтите ти изтляха!
И даже Бог не би те утешил,
щом бурите душата ти отвяха!
Тази вечер конякът върви,
а кръчмарят чертичките драска.
Все едно е дали ще свали
от пиячите грозните маски.
И по масите – дъх на печал
като тежка мъгла се разстила.
Всяка чаша е вид огледало,
малък спомен на дъното скрила.
Пепелниците, пълни с пожар
на душите – във изповед грешни.
Как боли всеки фас догорял,
който може в сълза да проблесне.
Ти, кръчмарю, наливай коняк,
удави всяка мъка в заблуда,
изпразни всички чаши от мрак,
напълни ги догоре със лудост.
Дошла си. Влез! Аман от теб, Любов!
Кого ли не съм пускала във къщи…
По дяволите! Пих веднъж и с Бог -
и той от теб изглеждаше побъркан.
Сега ти връщам с твоята усмивка-
юмрукът ми се свива инстиктивно.
Диванът ми е нов. Къде отиваш?!
Направо в спалнята, Любов… И ти ли?
Добре де, разкажи. Седни. Ще слушам.
Ще бъда търпелива като Господ.
Не мигай като фас! У нас се пуши.
Добре ми е като постъпваш лошо…
Да почнем с винце? Все така се почва-
мезенце леко, весели сладкиши,
нахални свещи – да подгреят почвата,
наивни устни, вулканично дишане…
На екс ли гълташ? Явно ти е тежко.
Омръзна ми да бъда все щастливката!
Ревеш ли?! Да прескоча до аптеката…?
Но мисля, че е по-добре да пием!
Изглежда бялото е… доста лекичко.
Отварям и червеното. Престижно!
Вкусът му е порочен, като тебе!
Най-сляпа бях, когато съм те виждала…
Наздраве! Извинявай, че говоря.
Не си дошла у нас, за да ме слушаш.
Луната тази нощ… Самата скромност!
Но вятърът ревнив щя я потурчи…
Да страдам?! Боже, колко си банална!
„Боли-и-и…“ „Вали-и-и…“ Въобще не съм от тия!
Видях една звезда, докато падах…
Удави се в морето. Не й мина.
За теб съм взела ром и луд коняк -
с кръвта ти да се мерят равностойно.
Спокойно ми е с тебе,
като с брат.
Любов, и ти ухаеш на покойник.
Той е нейната тъжна любов номер пет
и от нея не ще да си иде с години.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея, та да й мине!
Тя изучи вкуса на прикрития плач
и готова е да си отхапе езика,
пред това – да признае на своя палач,
че е влюбена в него, а той я убива.
Той е цял на простора и волния бяг,
той роден е за птица, той лети! – (не „живее“).
Не познават мечтите му ласо и впряг
и уви – вижда само човека във нея…
Тя е просто жена и й трябва любов.
Даже не и любов – само знак, че я мисли,
смътен намек, че също харесва я той
и влече го към нея – ей, така – без да иска.
Тя мълчи зад гърба на фалшивия смях.
Този грешен копнеж й е срамната тайна
и не вижда за себе си пристан и бряг -
няма шансове нямата, малка русалка.
Той е нейната тъжна любов номер пет.
Тя години го страда насън и наяве.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея – дано го забрави!
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях- най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите,в които му е празно,
да те вини,че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска -прокълнато ялова-
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш.Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали,
най-лошият човек…и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.
Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет…
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
„Не прекрачвай във този роман!
Преди теб – той и нас е целувал.
Не от поглед – от ром е пиян!“
Аз съм чела подобни романи…
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един – в края на устните – смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с „Не искам!“ -
ще съм казала сто пъти „Да!“
Пристъпих в Ада – целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол – толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
„Приличате си!“ – писнаха от Рая.
„И двамата сте тъмни адски сили!“
И аз с душата – взех, че се отчаях.
Той без душата – взе да ме закриля.
Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ…
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!
Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях…
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости – тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от моите неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море…
И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.
Не ми прощавайте! Красива и желана.
Виновна съм. А вие ме мразете!
И Господ полудя по мен. Избраната.
Бедрата ми са дълги междуметия.
Гърдите ми са твърди. Безкомпромисни.
А гледката е трудна за понасяне.
Косите ми са горди. Недокоснати.
А кожата ми гладка като ласка.
Оплювайте ме! Хищно ме хулете.
Не ставам да съм цветето във вазата ви.
Сълзата ми е щедра. Отхапете си!
Облизвайте се. Вкусна и опасна съм.
Душата ми е гола. Като лятото.
(А дързостта е прошка към страха ни.)
Щастливо ненавиждана. Богата.
И съм добра! И дишате праха ми.
Мразете ме за думите ми! Мога ги.
Сънувайте ме. Алчно. Ненаситно.
Наричайте ме кучка! Аз съм огън.
Обичам ви. Но обожавам истината.
Вдъхни живот на мойто обругано тяло,
да литнем леки над нощта;
душите ни – вретено цяло
преде с дъх страсти над света.
Гушни ти въздуха дет` вече пари
опиянен от вещерски отвари;
глътни живеца на омайното ми биле,
в теб да влее нова, ярка сила.
И тъй все още пленници в нощта
гори, отдай се, но духни свеща.
Очи широко затвори,
рисувай ме,
със пръсти ми шепни…
С любовен въглен очертай
път мамещ…и го опознай.
По него ще откриеш с изненада
топлина, покой и своята отрада…
Е.П
27.07.2009
http://vbox7.com/play:5539cdc0
TV review
На Ирена Канинчева
Всеки път щом загледам небето -
все памуци от захар, тамън да усетя
на панайр аромата чак горе привнесен,
прещраква картината щом мигна отнесено.
Звъня на Алиса – на чудесата в страната,
да питам аз просто “ Как е хавата?“,
а тя, милата, ми дава „заето“ -
спектакъл си гледала и тя на небето.
“ Добре“, викам. Наливам си кола
и сядам отгоре на почвата гола.
Лягам и скръствам ръце под главата,
ах, колко удобно било на тревата.
Какво ли да пусна на синия фон…?!
Припомням си принцип, житейски закон -
“ Ще видиш не това, дето втренчено гледаш,
а туй що в сърцето си първо отгледаш.
04.12.2009г.
Евелина Пашова
На моите неотгледани костенурки
Аз исках да обичам Нещо,
за него най-сърдечно да се грижа,
че мойта обич пламенно – гореща
без време по терлик ще се изниже…
Какво по-мило от пулсираща душица,
която мир намира в белите ти длани;
усещаш се и ангел и благовестител,
духът ти цял от нежност оседлан е.
Щом чифт от два прозореца душевни
се вгледат влажно, телешко във тебе,
близостта със друг е тъй вълшебна,
че ти решаваш да отгледаш бебе.
03.12.2009г.
Евелина Пашова
Мляко с какао
Някога комай ми е някак сконфузено,
под стряха притихвам в черупка от мида
и кърпя си кротичко сърцето контузено,
отново във себе си бисер да видя.
Има и мигове – пепел от рози,
цветът им е сякаш мляко с какао,
когато бодлите им язва тормозят
и зъзне ми пламъкът под одеало.
Тогава събличам лениво пижамата;
оттърсвам от себе си рехави смисли,
сипвам си мляко с какао и раната
изчезва сред мирис от розови листи.
03.12.2009г.
Евелина Пашова
Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки -
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай – тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг – сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога…
…със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.
И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
(след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето).
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
(защо ли ми е, господи, да зная),
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата…
озонът му привършвал… а пък сушата…
Тогава ще повярвам, че Го има.
Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда.
Измисли всичко – пръстите ми, името,
смеха ми – до последната му лудост.
Подготви всичко – нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците.
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите.
Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици.
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици.
Проходих малка, стискаща ръцете ти,
в които се научих да съм важна.
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат…
Още много неща ще научиш…
Но защо да са толкова лоши?
Не намразвай бездомните кучета
от две-три изпохапани нощи.
Още много комети ще видиш…
Но защо до преклонната старост?
Любовта не е само обиди.
И страстта не е само шамари.
Още много сълзи ще изплачеш…
Но защо да са толкова мръсни?
Ще разнежиш накрая палача.
И палачът се влюбва. Но късно.
Любовта си отива на пръсти.
Любовта си отива. Боли.
И се смесват с дъждовните пръски
две сълзи, две следи от души.
Любовта си отива логично.
Любовта си отива. Дали?
Всяка нощ ще осъмва различно.
Всеки ден ще е сън от преди.
http://www.hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=templier
Mais comment font ces autres a qui tout reussit?
Qu’on me dise mes fautes, mes chimeres aussi
Moi j’offrirais mon ame, mon coeur et tout mon temps
Mais j’ai beau tout donner, tout n’est pas suffisant
S’il suffisait qu’on s’aime, s’il suffisait d’aimer
Si l’on changeait les choses un peu, rien qu’en aimant donner
S’il suffisait qu’on s’aime, s’il suffisait d’aimer
Je ferais de ce monde un reve, une eternite
A stones’s throw from Jerusalem
I walked a lonely mile in the moonlight
And though a million stars were shining
My heart was lost on a distant planet
That whirls around the April moon
Whirling in an arc of sadness
I’m lost without you I’m lost without you
Though all my kingdoms turn to sand
And fall into the sea
I’m mad about you I’m mad about you
When your belly’s empty
And the hunger’s so real
And you’re too proud to beg
And too dumb to steal
You search the city
For your only friend
No-one would you see
You ask yourself, Who’ll Watch For Me?’
A solitary voice to speak out and set me free
I hate to say it
I hate to say it
But it’s probably me
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душица си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал преминава,
извади ми очите, господи, и му ги дай!
И колкото и да не ми се ще,
износвам се. По всичко го усещам.
На нервите оръфания шев
се къса. И под скъсаната дрешка
ту се озъбва безпричинен гняв,
ту се разтапя суха буца мъка.
И славата на моя мъдър нрав
виси на мен като парцал протъркан.
Все още за пред хорските очи
изкусно кърпя зейналите дупки,
та тъжното в смеха да не личи,
спокойното да не кънти на счупено.
Ала пред тези, на които аз
най-весела и най-добра съм нужна,
една след друга кръпките ми – хряс! -
безцеремонно скъсват свойта служба.
Но няма да се дам! И таз добра!
В душата си ще бръкна по-дълбоко,
по-якички конци ще избера,
ще ги зашия здраво до жестокост!
Какво че гняв, и страх, и стон, и плач
ще ме горят отвътре! Като в пъкъл…
Аз нямам право да съм лош шивач -
от мен три рожби учат майсторлъка…
неизмислени, цветни. Обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче.
Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.
Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: „Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата.“
Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали.
„Кажете, какво да напрая за Вас“ -
ще прошепне, преди да заплаче.
„Съблечи се, за миг да те видя в анфас!“ -
ще прошепна, изгубен във здрача.
И тъй – копче след копче, след копче в нощта
ще разкрива тя своето тяло.
И тъй – вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!
И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система.
Ще се срещнем някой ден в гората –
както Вълк със Шапката Червена
и ще се сблъскат ясни небесата,
разлюлявайки те цялата вселена.
И хаос безбожно щедър ще настъпи;
във теб ще се разлаят бесовете,
а аз най – кротко ще пристъпя,
че вълк си само. Не! Не го кълнете!
И ще се чудиш как съм толкоз дръзка
и вледенен, и ням; протяжен
поглед с искри, зъби хлъзгави,
опитомено, мирно ще залазиш.
Тоз час ще припна, детски ще се смея
и двама ще се къпем във листата.
И зная, вълк си, ала убеди се –
мен не ме е страх в гората.
15.11.2009г.
Евелина Пашова
Не пееха вече чучулиги в житата
и нямаше славеи, тучни поляни,
а сякаш какао от чаша разлято
загърна нивята до скоро засмяни.
Обаче, на въпреки, всичко е ярко;
по – жълточервено от парещо слънце,
но споменът летен бледнее по малко
и тачи го всеки смирен като в църква.
И всичко е мокро и кално, и прашно -
все едно болнично – някой умира;
и времето малко е – сякаш окастрено,
мудно се точи в хралупа сънлива.
А пъпките – бебета едно в друго се гушат
и къткат надежди за новата пролет
На! Зимата иде. Спаси ме от сушата!
Нека на въпреки сме птици във полет.
Тъй както земята варди кокичето,
придърпай ме нежно към своята пазва;
и цветно рисувай тревите стърничеви,
нищо че слънцето рано залязва.
15.11.2009г.
Евелина Пашова
Минаваха все бавно дните,
едни и същи бяха и мъглите
и слънцето, което силно пари,
пожарите и жешките омари,
и дъждовете тъй потопно – многобройни,
и сушата във дните летно – знойни.
Една обширна пуста нива
със фуста жълта като самодива,
безбрежна като океана син,
гостоприемна за селяка мним.
Голямо, расло все сиротно
сред полето на широко, но самотно,
макар приятел имаше си – врана –
от скука тръгваше си рано.
Кому е нужно в тази пустош, ей?
Чия е сянката му? Няма кой да пей…
Дърво на хълма денем, нощем,
едно, самичко е, но още –
за нивата безбрежна, никак малка,
единствена, най – ближната другарка.
Евелина Пашова
16.08.2009
Във всеки ъгъл скрих си за утеха
парченцата на синята безбрежност
да мога все пак някак да усетя
птиците, след твоята небрежност.
А раклата ми на тавана тихо варди
снимките със захаросани петлета
и щастието мамещо ме в лунапарка,
сонатата от тебе в шест куплета…
Във всеки ъгъл кътам след умора
венчелистчетата на сърцето кадифени;
със тях залъгвам се – ще мога да преборя
във тебе Чуждия след всичките промени.
На пода знаеш ли какво потъпквам -
и малкото от гордостта. Но днес престанах.
Очите си избодох – все е мръкнало -
не ща да гледам, че сама останах.
И без очите си от днеска ще съзирам,
свещ едва във тъмнината доловима;
И само с усета си вече ще избирам
за погледите красотата неловима.
09.11.2009г.
Евелина Пашова
Боли ме главата от тая безчувственост;
замръзва кръвта ми от огън студен;
очите смъдят ме – море от изкуственост;
свободна изскубва се душата ми в плен.
И свят ми се вие от неподвижност забързана;
поглеждам я хладно и пак прося сполука,
че волята наша някой отвърза я;
объркана, милата, крещи и се лута.
20.10.2009
Евелина Пашова
Изгубих те и те намерих
като афиш за тото във боклука;
като пръстена – синия,
неволно паднал в улука;
като на куклата червената рокля,
най й отива, ти знаеш;
като чадъра – без него се мокря,
а да го взема – така и нехая;
като трошачката – приядоха ми се орехи;
като фибата ми – любимата- за нея говоря;
като мънисто от блузата паднало;
като трохичка за птичето – гладното;
за кутията пощенска ключа, дето все ми се губи;
като любимите дънки, нищо че вече са груби;
като куклата ангелска, дето най си обичам,
тъй ненадейно и ти се намери; не, не отричам.
Как те открих, сякаш паднал от горе?!
Колко безволно загубих те…
Кой е виновен?!!!
18.10.2009
Евелина Пашова
Мъглив е светът, когато тe няма
и още по – неясен, когато придойдеш
като река; в мене дълбока си яма
и мараня следобедно знойна.
Със теб ми е тегаво, не мога да дишам;
червени пожари разпалваш във мене;
без теб ми е празно и пиша ли, пиша…
Щом тръгнеш, гася ги – гневът ми се пени.
Със мълнии страшни проклинам гърба ти -
така да го гледам към мен да наднича;
светкавици блесват и ето ме мене-
към тебе аз тръгвам и тичам ли, тичам…
Със вихри, мусони, по-бързо да стигна;
пред теб земетръсвам дорде се обърнеш;
заливам те с чувства още немигнал;
с дъга ще изгрея щом се завърнеш.
18.10.2009
Евелина Пашова
Носа пролет в очите си.
Отвори ми, нека вляза при теб.
Да обагря в душата стените ти;
плодоносно, с добър берекет.
Нося пролет в ръцете си.
Късче малко – наглед е светулка.
Приюти го, вземи го във шепите;
кротко пей му, нежно във люлка.
Нося пролет за твоята зима.
Смело пристъпяй – вземи я!
От радост сияя, че тебе те има –
една още пролет със теб да разкрия.
18.10.2009
Евелина Пашова
Когато вали ми е слънчево,
все едно някой се смее през сълзи;
свирукам си тихичко, припявам унесено;
нещо леко обличам да не измръзна.
Когато вали ми е весело.
Някой вика ме на детска площадка.
Дъждобрана зарязвам си смела;
С усмивка за снимки, джапанки яхвам.
Когато вали ми е хубаво-
аз и светът – по-чисти от всякога.
Да вали ей тъй, ми е любаво,
че става ми тъжно, щом слънце е, някога.
И чадър не ми трябва. От какво да се пазя?!
И към теб, слънце мое, тичам тъй свежа.
Все към теб и през локвите газя;
събирам и кътам топлината прилежно.
18.10.2009
Евелина Пашова
Тореадорът в теб ме разиграва
с плащ червен, опияняващ,
сякаш лееш руйно вино.
Хлъц! Препих, но ти прости ми.
Вееш плаща мамещ ме игриво
и хармонията между нас е по-пенлива.
Бикът див във мен напред с рогата
с теб танцува; част е от играта.
И кой кого?! Палачът се приготвя.
От плаща ален ще скалъпя рокля –
кървяща, огнена, до жар червена –
Да, знаех си – дошъл е днес за мене.
Арената в очакване зловещо тръпне.
И тихо е. Отдавна съм претръпнала…
Палачът е Любов! Умело и присъщо!
Оскар й давам – ролята една и съща.
14.11.2009
Евелина Пашова
При все че / Макар че
При все че си тръгвам и пак се обръщам;
при все че кълна се – обети завръщам;
при все че със ярост хвърлям чинии,
пак около тебе ръцете си вия.
При все че пак плача, разсмиваш ме нежно;
и трезво обаче с омая небрежна,
круширала явно, аз давам си сметка -
провалът отново спечели отметка.
Макар че обичам те, как мразя те само,
когато безсилна укротяваш ме рано,
преди да успея да се опълча
на любовта ни компромисно вече изкълчена.
Макар че морета за тебе разделям,
за сбогом целувам те, че вече пределът
настъпи за твоето кротичко цвете -
не сърна, а лъвица избра си от двете.
* На Мен
20.10.2009
Евелина Пашова
Каква чистота без грам лицемерие
Във лебед бял със гордост възмъжа
и прие доверчиво, без капка лъжа,
че Белите всички приемат с доверие -
“ – Каква чистота, без грам лицемерие!“
Бяла булка;лястовица;лебед;сладко…
Грозно и подгизнало в началото, за кратко
от пате сиво и мокро – във исполин
се трансформира лебеда фин.
„- От деца трохички ще имам без чет!“,
но усети, че нещо… няма си ред-
на место хляб – те хвърляха му камънаци
“ – К`во ви става! Аз съм лебед, бе, глупаци!
И кръв потече му, но им прости.
С вода отиде той да се свести.
И горд, но мил, на хората остана верен.
Над езерото се огледа лебед черен.
21.10.2009
Евелина Пашова
