Самотният бряг на една тъжна вълна
Остани още пясъче време
в ръцете и нежни -
две капки роса,
когато зората
кръвожадно отнема
последния сън
на заспала трева.
На вашето стенещо
сетно сбогуване
всяко торнадо
ще се кротне до вас;
смирена Катрина
ще спре да бушува
за един кратък миг
от последния час.
После Тя тихо
ще тръгне нататък-
глухарче е сякаш-
от вятър понесена
и морската пяна
ще погълне остатъка
от всеки поглед,
милувка
и песен.
А ти … си черупка
потънала в пясъка-
опустяла и бивша
нечия къща-
ще мериш
всяка солена секунда
със красък,
докато Тя се върне
и станеш
пак същия.
10.09.2011г.
Евелина Пашова
Широко затворени очи
Невидим полъх над гръдта ми бяла
в сумрака утрин нежно ме смути;
обля с наслада мислите и цяла
разлях се бавно в две очи,
които като две морета бясни
разбиваха се ласкаво във мен.
Круширах доброволно в ясното
небе от балдахин и бял сатен…
29.06.2011г.
Евелина Пашова
<
Бъди до мен живецът ми щом тлее
* * *
Бъди до мен живецът ми щом тлее,
кръвта пълзи и нервите – изострят,
изтръпват и сърцето ми линее
и колелата на Живота се залостят.
Бъди до мен щом чувственото тяло
от болките опустошено се сломи.
Времето- маниак- разхвърля прах и жалост.
Животът ядно мята пламъци, дори.
Бъди до мен щом вярата пресъхне
и хората са сякаш че мухи-
яйцата си да снасят, жилят, бръмкат;
градят си жалки клетчици и мрат сами.
Бъди до мен щом веч заглъхна.
Сочи финала на човешката борба.
На живота черната гранúца връхна
е залез на безкрайната зора.
Автор: Алфред Лорд Тенисън
Превод: Евелина Пашова
10.04.2011г.
* * *
Be near me when my light is low,
When the blood creeps, and the nerves prick
And tingle; and the heart is sick,
And all the wheels of Being slow.
Be near me when the sensuous frame
Is rack’d with pangs that conquer trust;
And Time, a maniac scattering dust,
And Life, a Fury slinging flame.
Be near me when my faith is dry,
And men the flies of latter spring,
That lay their eggs, and sting and sing
And weave their petty cells and die.
Be near me when I fade away,
To point the term of human strife,
And on the low dark verge of life
The twilight of eternal day.
Alfred Lord TENNYSON
Учителят и аз
Вървя през гора в мъглата човекът,
цветя и сълзящи върби.
Догонваше сякаш живота полека-
замислен. А аз – отстрани.
Олющена пейка. Морен приседна.
Послушно, в края… и аз.
Мълчание дълго бе ни възседнало -
25 години, 6 месеца и час.
Достатъчно чаках. „Аз тръгвам оттука!“
Подадох му къшей. „Късмет!“
Учителят стана; прахта поизтупа -
„Най-сетне аз съм след теб!“.
13.01.2011г.
Евелина Пашова
Peonies for Love
Плетка
В ръцете ти… кълбетата се нищят -
пътеките на моята душа -
като от сън протягат се, издишват…
и вдишват – теб. Една подир една
залепят се за всяка твоя мисъл…
Навиват се и впримчват те в кълбо.
Разнищват те. Отново хищни -
от две кълбета – вече сме едно.
22.11.2010г.
Евелина Пашова
Надежда в консерва
Вече е есен. Сърцето претръпна.
Мотаят се нежни слова…
Къшей надежда в консерва измъкнах,
забравена от пролетта.
Прахта с ръка поизтърсих отгоре;
сложих й панделка – от целофана парче,
адреса надрасках. Колета затворих:
„До теб, мое малко сърце!“
22.11.2010г.
Евелина Пашова
Равносметка до поискване
Не преминах пустини, признавам.
Стъкленици – не всичките празни.
Билета много, навярно, познавам.
Желания – колкото искаш – заразни.
Метлата я ползвам понякога нощем
и островърха шапка си имам.
Дойде и остана влюбен и снощи;
и без да питаш, ме взимаш.
Говоря без смисъл, понякога тихо;
очите ми даже са някак … пияни.
Правиш ми супа и слушаш усмихнато;
нежно приглаждаш косата ми с длани.
Да прекосявам пустини – не мисля.
Във клетви се вричам рядко, едва.
Халките ме стягат до кръв и до писък.
Аз съм такава. И си тук затова.
20.09.2010г.
Евелина Пашова
Светиня
Човек отколе търси светлина –
дали във ден, фитил и по-нататък,
да гали и да топли вдън душа
за да изгаря злото без остатък.
Във този дневен непрогледен мрак,
сама свещта във тъмното се губи…
И хиляди слънца – пак няма как
да те упътят, ако си изгубен…
Парче отчупил, отразената Луна
остава пак студено – цяла.
А факлата за твоята тъма
е само в теб. Ще я разпалиш с Вяра.
Светулка сякаш в топлата ти длан;
фенер в тунел през кал и тиня -
разпръсквай Огъня и сам огрян -
за някого, все някога, ще си Светиня.
24.08.2010г.
Евелина Пашова
Истинските мотиви на Принца
Да, трудно е. Понякога дотяга.
Сегиз – тогиз, ах, как ми се приисква
да хвърля всичко и да ти избягам.
Обаче… твърде не ми стиска…
Едничка ти, любов голяма,
ме чакаше във лунни нощи.
С магия зла от сън пияна,
не виждаше как поркам мощно.
Гуляи, мацки, вино и ракия –
опитах всичко, дето ме блазнеше.
Жените опознах – не стават тия,
а моята невежа, дето спеше.
Един ден дремех под филиз
и страшен сън ми се присъни –
угроза, че съм лепнал сифилиз –
та хукнах през глава доде се спъна.
И кротнах се, със коня бял
към тебе тръгнахме полека – лека,
прашасал доста, малко омалял,
целунах те и врекох се навеки.
Сега ще чистя, даже ще пера –
не се оплаквам аз под твоя чехъл.
Със кучето щом имаме вода
и покрив – туй ми е утеха.
12.08.2010г.
Евелина Пашова
От Събудената принцеса до Заспалия принц
Сега целуна ме и много важно!
Ще чакаш манджи, баници, кюфтета -
току що станах, само да ти кажа.
Тепърва следват балове и кафенета.
Дори със змей за мен не си се борил.
Тя твоята била май много лесна!
Целуваш сносно, даже ококорен.
Сега ще искаш краят да е песен.
Не си познал! След раз започваш
да търкаш и переш килими;
да готвиш и кори да точиш.
Не си помисляй, че щ`ти се размине!
Чорапите сами не се изпират.
Боклукът чака да го изнесеш.
И… едри джобни да ти се намират…?
Мини прахта. Дори да изметеш!
Обичам да ми веят за прохлада.
Как мислиш спах цял век без климатик ?!?
А после ще получиш за награда -
отвертка, чук и игленик.
Заплюл си беше Спящата принцеса
и покрай нея – лесен вилает.
Е, сори, принце! Май си се отнесъл!
Или пък нямаш грам късмет.
11.08.2010г.
Евелина Пашова
Illusion
Първото правило на магьосника: хората са глупави. Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина.
Да се страхуваш нещо да не се окаже вярно означава да приемеш вероятността. Приемането на вероятността е първата стъпка към това да повярваш.Terry Goodkind – Wizard’s First Rule
ИстинскиЯТ мъж
“ Истинският мъж е като любимата ти блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със съдържание на памук, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.
Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и всеки свят, който пожелаеш. Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат с тях, ще го направи. Без да ги изпусне. Но винаги е в грешка.
След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена така, както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден. После обуваш ботушите на самовлюбения мъж, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статуса на фамилията ти на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.
Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко го очакваш. С аромат на праскови, дъжд и ванилова торта изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано, като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.
Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.
Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Дори точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди него. Да се мразиш. Да следиш камбаните в гласа му и по тях да отгатваш цветовете на настроенията му.
Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка – за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори.
Неговата цел не е страданието. Сълзите няма да помогнат, защото не обича да те вижда слаба. Той иска да стигнете докрай във всичко. Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш играете на ластик. Ако успееш да издържиш теста, ще можеш да го задържиш до себе си. За още ден. Или седмица. Няма как да знаеш. Единственото, в което си сигурна, е, че скуката никога няма да се намърда между вас.
Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Никога не държи на количеството. Защото е сигурен, че във време, когато можеш да легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.
В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката винаги е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък. Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.
Когато предаде своите уроци, той си тръгва. Задължително. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото. Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.“
Цвета Стоева
„Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.“
Тери Пратчет
И аз бях облак…
На “ Майкъл“ 
Погледът ми прегръщаше всяка една вълна по отделно,
докато морето се сля с хоризонта, погълнат от любовните му обятия.
Облаците ги гледаха свенливо и се усмихваха.
Копнееха някой да прегърне и тях по същия този начин.
Роклята ми беше дълга и бяла, и аз бях облак в онзи момент.
Лекият бриз си играеше с тънките презрамки на дрехата
и пухкавата котка встрани сладострастно мъркаше…
Вместо мен.
Помислих си колко е… тъжно човек да си бъде… самодостатъчен.
И роклята ми беше бяла.
И аз бях облак…
Котката се обърна сепната от дочутия шепот.
И точно тогава долових погледа ти зад мен.
Беше заключен в тила ми и прибраната ми слънчева коса.
Не те погледнах, но усетих, че си целият в синьо.
А роклята ми беше бяла
и аз бях облак…
Котката замърка съзаклятнически и се оттегли..
Презрамките ми се свлякоха от целувките на вятъра,
без особено дълго да протестират.
И аз бях облак!
Почувствах колко си близо и се обърнах.
Наистина беше в синьо – като морето и хоризонта слети в едно.
Усмихнах се и разбрах колко доволни и щастливи
могат да бъдат облаците в някои моменти…
17.07.2010г.
Евелина Пашова
Точно днес!
Точно днес реших да нехая.
Да, точно днес!
Ще попивам живота безкраен
без сметки и груб интерес.
Точно днес реших да не мисля.
Да, точно днес!
За обиди отдавна безсмислени,
отмъщения с план до финес.
Точно днес реших да заглъхна.
Да, точно днес!
От сълзите да си отдъхна
и да се смея в унес.
Точно днес реших да възкръсна.
Точно днес! Още сега!
Няма после, а утре е късно.
Вече съм феникс със нови крила.
13.07.2010г.
Евелина Пашова
Синьо и многоточие
На Х.
В големите му сини очи
потъвам бавно;
безмълвно се давя…
И няма борба за живот,
нито търсена сламка,
подхвърлен спасителен пояс…
Клепките ми трепват унесени…
и погледът ми застива
върху напръхнали устни…
Моят свят се върти като пумпал!
Край мен се завихрят
листенца от рози,
глухарчета с крила -
пеперуди…
Все по-надълбоко потъвам,
а сто слънца наизгряват -
светулки -
ме водят нататък…
Не искам да мисля за после!
За няколко мига
светът е само синьо…
и многоточие…
29.06.2010
Евелина Пашова
Riverside – Conceiving you
I’ve been watching you
Not waiting for the right moment to make the first move
Do you want to know
Why I keep avoiding your eyes
And why I’m running away?
It’s crazy, I know…
I’ve been conceiving you for too long
RATA BLANCA-AUN ESTAS EN MIS SUEÑOS
Някой остана в сънищата ми …
Brazen Abbot – Bring the Colors Home
Warm summer wind came to melt the ice
My heart was sold without a sacrifice
No looking back, you set me on the right track
Baby, like a rainbow
You came to bring the colors home
Да се обичаме с отворени очи
„Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им. Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка! Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал. А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
НИЕ СЪС СВЕТА!„
Хорхе Букай
…
“ Аз живея моя живот и ти живееш твоя. Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти, нито пък ти – за да сбъднеш моите. Ти си си ти и аз съм си аз… И ако случайно ти и аз се срещнем и се докоснем, ще е прекрасно… А ако в срещата си се разминем, нищо не може да се направи…“
И може би в друг живот…, в друг живот…
Фриц Пърлс
Ritchie Blackmore`s Rainbow – ARIEL
Не пускайте децата да хващат пеперуди!
Не пускайте децата
да хващат пеперуди,
че след това сърцата им
от болката принудени
разбират колко кратък
живот е бил в ръцете им…
Копнеят ли да имат
свое малко щастие,
от обич стискат здраво
душа една в ръката си.
Учете си децата
да пускат пеперуди!
Веднъж когато кацне
на рамото, учудено
лицето детско грейва
от госта си омаен.
Денят ни става ведър,
светът е по-сияен.
Учете си децата
да пускат пеперуди!
01.06.2010
Евелина Пашова
Опитах да опиша Свободата
Опитах да опиша свободата…
Прииска ми се, тъй надлъж,
да се разходя по листата
и да я разголя отведнъж.
Завчера страшен сън не ме оставя -
сама, заседнах в асансьор.
И чудех се какво да правя;
смалявах се от бесния затвор.
Ще питате какво налучках;
по чудо ли се оттървах.
Ощипах се. И се получи!
Събудих се обляна в страх.
Но, всъщност, трая много малко.
Животът скоро ме заля
с кафето и закуска жалка,
задачките ми всички за деня.
Към вечерта се тътря уморено…
Ключът е за тринайстия етаж!
Извиках асансьора и наперено
отхвърлих аз и този страх.
Кошмари всякакви – в живота много.
Нахвърлят се и глозгат до припадане.
А Свободата, Санчо, е да можеш
Страхът да заглушаваш до забравяне.
Че стълбите са изход втори.
Най – лесният. За бягащия.
До тринайстия ще пукнеш от умора.
И… Свободата не търпи отлагания.
25.05.2010
Евелина Пашова
Моят превод на „Espero curarme de ti ” (Jaime Sabines)
Дано от теб се излекувам скоро.
Цигарите и пиенето спрях.
И мислите по тебе. Вече.
Да съществувам можело без тях…
Рецептата ще следвам зорко -
за време, въздържание и самота
Ако ли не – „тежко ми горко”,
жалеят ме незнаещи скръбта.
Против ли си да те обичам още малко.
Ах, много – не; достатъчно ще е.
За седмица не ще съм вече жалък,
събирайки любовни стихове,
изричани отколе по земята.
С изгаряща любов и тишина
ще се опитам да те стопля някак,
щом кладата от „нас” възпламеня.
Че най-красивите любовни думи,
слова между жена и мъж в нощта,
са всъщност тези, дето нищо
за другите не значат през деня.
Запалил бих баналните си думи,
който те подхлъзват в любовта -
казвам с умисъл „ обичам те безумно”-
изричам: „Топло ми е!”; искам ти вода…
А за пред хората продумвам, че се стъмва.
Приятелите покрай нас не дават пет пари.
Със „ Късно стана вече” щом те зърна,
разбирай – „Повече обичам от преди!”.
Само седмица на мене ми е нужна
аз любовта през времето ни да сбера.
На тебе подарявам я. Дали е нужна?
Май вече не… От теб ще разбера.
Ти както искаш с нея се отнасяй –
пази я, милвай я в тъма…
или пък захвърли я най-безласкаво
във кошчето, сред мойта самота.
Една седмица само поне – да обичам!
Седем дни докато се осмисля…
До болка напомня от лудницата изписване,
и влизане в гробището без смисъл.
26.04.2010г.
Автор: Jaime Sabines
Превод: Евелина Пашова
Espero curarme de ti en unos días. Debo dejar de
fumarte, de beberte, de pensarte. Es posible.
Siguiendo las prescripciones de la moral en turno. Me
receto tiempo, abstinencia, soledad.
¿Te parece bien que te quiera nada más una semana?
No es mucho, mi es poco, es bastante. En una
semana se pueden reunir todas las palabras de amor
que se han pronunciado sobre la tierra y se les
puede prender fuego. Te voy a calentar con esa
hoguera del amor quemado. Y también el silencio.
Porque las mejores palabras del amor están están entre dos
gentes que no se dicen nada.
Hay que quemar también ese otro lenguaje lateral y
subversivo del que ama. (Tú saber cómo te digo que
te quiero cuando digo: „qué calor hace“, „dame
agua“, „¿sabes manejar?,“se hizo de noche“… Entre
las gentes, a un lado de tus gentes y las mías, te he
dicho „ya es tarde“, y tú sabías que decía „te
quiero“.)
Una semana más para reunir todo el amor del
tiempo. Para dártelo. Para que hagas con él lo que tú
quieras: guardarlo, acariciarlo, tirarlo a la basura. No
sirve, es cierto. Sólo quiero una semana para
entender las cosas. Porque esto es muy parecido a
estar saliendo de un manicomio para entrar a un
panteón.
Заръка
На сестра ми – Адриана Пашова
Врата ли хлопне се пред теб жестоко,
нима покрусена ще те завръщат?!
Прозорецът търси – не е високо -
и влез във новата си къща.
Светът самичък вънка зинзирика,
до болка отекчен от чужди маски.
Със пламъка си див зачуруликай,
с усмивка го стопли и малко ласки.
На плещите нарамяй си крилата.
Хвърли веднъжка грижите дребнави.
Аз да опъваш те научих тетивата -
сега сама лъка си направлявай.
Ефирно дните нека те посрещат
и свидни мигове полека да отстъпят.
Пред избори безброй насреща
към верните с кураж пристъпяй.
По пътя в твойта лична Одисея
това едничко ще ти пожелая:
платната ти взаимност да упътя
с начале до самия края.
09.04.2010г.
Евелина Пашова
Христос воскресе, скъпи приятели!
Ден Велик отново днес настъпи
и пролет пее в светлото небе.
От днес греховността ни да отстъпи
на Слънцето във нашите ръце!
Пак дружно ще боричкаме яйцата
и козунаци меки с радост ще делим.
Аз от сърце ви пожелавам Светлината -
надеждата от нея да творим.
04.04.2010г.
Евелина Пашова
Разкопчани окови
На Диана Пашова
Помирих се със старите призраци;
пред всичките демони се изправих.
Остана усмивка по загърбено минало –
към нова вселена от днес се отправям.
Везната сега е съвсем водоравна
и сетне е мирно в душата ми.
На плещите мъкнех вината поравно
с капаните – примки в краката ми.
Лицата познах на страхове непокорни –
уж всяко различно, а те са еднакви.
Към края на моите борби преуморни
с окървавената риза ги свлякох.
Обичах така, както другите просят
и мъчно ми бе да пристъпям напред.
С разкопчани окови – пеперуди ме носят.
Животът сега ме чака навред.
21.03.2010
Евелина Пашова
АЗ МОГА
Ако мислиш “ аз мога“ – постигаш;
повтаряш ли “ в себе си вярвам“ -
мъчно, макар, до целта се издигаш
с кураж редом с волята вярна.
Отказ душевен веднага сразява.
“ Само още веднъж“ от тебе се иска.
Твоят копнеж щом излезе на яве -
Вселената слуша на когото му стиска.
„Бих искал“ е равно на бездомно “ Почти“.
Ненужна е всяка излишна учтивост,
а “ Почти“ – то е ялово, не се и брои -
“ АЗ ЩЕ …“ без капка ленивост.
Резултатът желан пред теб проектирай -
мисловно заченат, стремеж се извайва.
„Колко далече“ самичък избираш -
нямаш време да се отчайваш.
19.01.2010
Евелина Пашова
Вода във шепа
Вода във шепа се изнизвах на завръщане,
слънцето когато пак придойде;
сетне изпарявах се, не се разгръщах,
че пареше ме топлината знойна.
И хладна вечерта прииждаше, но бавно,
сякаш прилив – от емоции житейски;
таях надежди да приклекнеш жадно,
взаимно утолявайки се с меки действия.
Вода със шепи пиеше всесилно,
изворът доде се не изчерпа.
Сутрин укротяваше се и безсилно
тръпнеше до вечерта да те почерпя.
27.10.2009г.
Евелина Пашова
На Теб
Разкъсваш душата ми със радостни вопли,
с възторзи безумни, въздишки нескротни…
Аз зъзна, треперя, уж да се стопля;
защо ли със тебе съм толкоз сиротна.
Сърцето си мачкам, без право на вот.
Обичам да грея във твоя живот.
Така ще поддържам във някого пламък
щом моят изстина в самотния замък.
За себе си зная, че нямам огнище -
теши ме да мисля – за тебе въглище
ще бъда и радост нека подклаждам…
На теб, мое Его, най-вече угаждам…
22.10.2009
Евелина Пашова
Жената – котка
Жената – котка в мрежи те оплита
като … Жената – паяк. Ти нали попита:
„ Трябва ли и прясна жертва
егото си да измерва?”
Котката – жена себично мърка,
изпива те с очи и с мигли пърха.
Скроява планове – те цяла върволица,
сърцето и далеч е вече от девичено.
Жената – котка знае как да иска,
гальовно – котешки ще те изстиска.
Балетно стъпва по душата ти – кокетка –
на нова жертва ето ти отметка.
Жена и котка всякак си вирее
на самец козината докат` уредее.
Котката в жена ли се преражда,
доволна косъма с финес заглажда,
когато тайно ползва сетивата ти,
през 9-те живота черпи тя душата си.
02.10.2009г.
Евелина Пашова
Бягство от хората
На Адрианна Пашова
Избрах планината за бягство от хората,
понеже ги обичам идеални.
Дърво нарекох си с високи стволове,
загърбих всичко материално.
Живях разделно, но пък спомените пазех
за добрина и щедрост, и души погазени.
Оставих ги, че знам – не можех да ги мразя-
дори прозрачните, дори и лазещите.
И както казах – идеални ги обичах.
Сега, най – лесните са, осъзнавам,
но обещах си да не се заричам,
за всички да се върна се надявам.
Дезертьорски, изведнъж от тях избягах,
уж, да мога идеални да ги помня.
Завръщането – мъчно, тъй ми се полага,
отдалече с нищо не помогнах.
В пеперуда, в слънчоглед да се превърна?
В калинка ли – на обичта ми да отвръщат?!
Чрез детските очи ще ги прегърна –
те всеки в идеален ще превръщат.
Те лошото във хората не ще подирят.
Уж малки са, с възможности – огромни.
И търсят нежност, във душата ти се взират –
откриват, като ангели, себеподобни.
Евелина Пашова
22.08.2009г.
Avenue – “Бягство”
Залез
На чичо ми
Подобно ден, Животе, също свършваш -
раздаваш сила, слънце, плод,
а после уморено се прекършваш;
оставяш друг да бди над твоя род.
Като огнище си отиваш от дома ни,
а топлил кой ли не във труден час.
Жарта изстива, но пък ти, Животе,
ще тлееш в спомена при бъден мраз.
Привечер залезът отново розовее.
Сбогувам се с деня изпълнен с зов.
Знам утре, че зора ще надделее,
но ТОЗИ ден ще помня със любов.
Достоен викинг, с кораб го изпращам,
за да намери мир и тишина,
а утре в скута си, тъй неочаквано,
да донесе за нас най-чудната зора.
20.03.2010г.
Евелина Пашова
Пътека
Вървя в неволи врели, прекипели;
през нива от надежда смело крача.
В косите си съм вяра сплела,
през зъби мачкам всяка неудача.
19.03.2010
Евелина Пашова
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, МИЛИ ДАМИ
Защо за всичко ни е нужен ден,
за всяко чувство – ден наречен;
и любовта ни – пламък висш, свещен-
раздаваме със мяра в час уречен.
Честитки днес валят – досущ порой,
по случай 8-ми март, най-женски празник,
мъжете в купом, след застой,
с цветя ни изкушават разни.
Еднодневно чудо ли е тя -Жената?
И днес ли само името й ви ухае?
Заради топлата й нежност и обятия,
признателност ежеминутна й желая.
08.03.2010
Евелина Пашова
Житейска алюзия
Русоляво дете в слънчогледова нива
плахо поглежда иззад цветята,
всяка тъга от света заличили,
за да вижда в тях само слънцата.
Огън в ръката си смело нарамило,
носи в живота на другите Ведите.
И ако захлипа във трудност засрамено,
сълзите му нека са роса слънчогледена.
24.02.2010
Евелина Пашова
Ако… – Марин Ташков
Ако Малкия принц
бе пораснал,
навярно
би станал
генерал,
прокурор
и търговец на рози,
но поет не би бил,
не би имал звезда
и лисица – мъдрец,
нито гладна змия…
Той остана си
малък
и на нощния свод
на Вселената
в мрака
сътвори си дворец –
похлупак от стъкло,
през което да гледа
как светът се руши,
как убиват звезди,
как цветя се израждат
във отровен капан
и във своя чертог
като в топла утроба
ще заспи уморен,
а насън ще теши
неродената роза,
неродения грях
много влюбен,
но сам…
Стих за външния вид: Валентин Йорданов
Когато Бог раздавал красота,
съзнателно навярно ме отминал.
Не мога за това да Го виня,
щом има основателна причина.
Днес, примирен с безличния си вид,
отблъскван от красиви земни феи,
превърнах словото в предпазен щит
и скрит зад него, тъжно, но живея.
Душата ми прилича на Луна,
прегърната от нощ безумно черна,
но липсва ми и дневна светлина
поне веднъж за миг да я погледна…
Стъписах се, когато се видях,
загърнат с наметало от уплаха.
За външния си вид аз нямам грях,
плачът е моят душ и моя стряха.
На лов за желаното щастие
На Ивелина Андреева
В мигове на късметлийска съпротива
сълзи отчаяни недей проронва.
На твойта карма й отива
не да се вайка, а да се догонва.
В изчакване безмилостно като пантера,
от случая желан ти жертва направи.
От твоя хъс пред тебе да трепери
и липсата на страх да улови.
На лов за щастие когато тръгнеш,
не набелязвай цел на всякаква цена.
Помни, че твоят улов ще потръгне,
отнасяш ли се с плячката като с жена.
Дебни я тихо, дълго наблюдавай;
подир с финес я нежно приласкай.
Да мисли теб за плячка я оставяй,
сама в капан ще влезе, знай.
21.01.2010
Евелина Пашова
Безглаголно
Sides of seduction – © Liliana Karadjova
Празна стая. По средата -
неоправено легло.
Неотдавна във кревата -
слети заедно в едно.
Четири стени
тютюнево – зелени,
поредната надежда,
ципът разкопчан.
Роза черна, виното червено.
Привличане душевно -
вечно търсен блян.
20.01.2010.
Евелина Пашова
АЗ МОГА
Ако мислиш “ аз мога“ – постигаш;
повтаряш ли “ в себе си вярвам“ -
мъчно, макар, до целта се издигаш
с кураж редом с волята вярна.
Отказ душевен веднага сразява.
“ Само още веднъж“ от тебе се иска.
Твоят копнеж щом излезе на яве -
Вселената слуша на когото му стиска.
„Бих искал“ е равно на бездомно “ Почти“.
Ненужна е всяка излишна учтивост,
а “ Почти“ – то е ялово, не се и брои -
“ АЗ ЩЕ “ без капка ленивост.
Резултатът желан пред теб проектирай -
мисловно заченат, стремеж се извайва.
„Колко далече“ самичък избираш -
нямаш време да се отчайваш.
19.01.2010
Евелина Пашова
Гаражна разпродажба
Да не държа вехтории ми казаха скоро;
че кътам си ценности, но усещам умора
и най – вече пространство като стена ме притиска;
разпродажба налага се, макар да не искам…
На тезгяха прострях първата кукла от тати.
Първоначални цени чрез различни похвати
определих и продължих да нареждам
излагайки отминалите свои надежди.
Овехтял албум от прашното детство;
няколко топчета – от приятел наследство;
повяхнала роза от първата среща,
станиол от бонбони, любовна бележка.
Терличето първо, което с мама оплетох;
цитати от притчи, в които се врекох;
честитки приятелски за делник и повод;
обич събирана – без дълг и без довод.
Купувачи дойдоха и всеки разгръща,
парите подават, но аз твърдо отвръщам:
„ За продан не е”.
Извинявам се и с охота
парче по парче си прибирам живота.
17.01.2010
Евелина Пашова
Don`t forget me ~ Celine M
ЧЕСТИТ НОВ ДЕН !!!
Кристални чаши с вино пълни,
в очите поздрави звънят;
в дванайсет нека се изпълни
светът ви с много благодат.
Заря в небето гръмко пръска,
а телефоните отвред крещят;
щом от купона утре се оттърсим,
душите искам пак да ни горят.
От всичко, най – желая ни ВЗАИМНОСТ ;
сърцата ни от нежност да преливат;
отминал, всеки миг да бъде свиден
и всеки нов ден – > най – щастливият !
31.12.2009
Евелина Пашова
Най – малките неща
Във мигове увещам, че те губя
през процепа на този свят
и на безкрая …;
че паяжина от миражи ме разлюбва,
прекършва ме,
но нещо ще ти обещая.
Копнея аз да бъда гребен от мъниста,
най-нежничко в косата ти втъкан;
чадър да бъда да не те оплиска
калта на този свят от злост пиян…
И да кръжа аз винаги до тебе,
когато твоят ангел тихо спи;
не ще усещаш, но ще съм потребен,
без глас в цъфтящите липи.
При допира на някой цвят ухаен
ще трепваш скришом нейде във съня…
Животът ни макар и миг нетраен
за теб аз в стихове градя…
На славея отвън с гласа ще пея
дори в дъждовна утрин
с капещи листа.
Като парфюм омаен с тебе ще се слея
до свършека и после на света…
29.12.2009г.
Евелина Пашова
Благодарско
Lucky stars, Caths
Не всякога умея да настройвам
на къси или дълги честоти
вълните между вас и мене
за всички днешни чудни красоти.
По усет някой път натъманявам
една сълза у вас като приют;
но знам, уви, не винаги успявам,
дори когато мра да бъда чут.
Възхвала мощна, хубост ненагледна,
не винаги ще стоплят в студ и мраз,
но твоята сълза благоговейна
ще сгрее мен във късен, сетен час.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Черно – бял филм
I`ve lost myself ~ Soul.i.Tude
Каква самотност диша в мойте вени…
Потръпвам още щом го спомена.
И сънищата ми от обич озарени
изстиват мигом свърши ли ноща.
Кротувам в бяло, слята с тишината
и бездната от двете ми страни…
Побягнала, душата ми в позлата,
не спират ни кафези, ни стени…
Във мигове над пропаст самотееща,
която смръзва незаченатата мисъл,
рисувам цветно, в шарено нетлееща,
че в сивото не виждам смисъл.
И ето как аз себе си намирам -
за теб – безкрайност; мене – миг отнесен.
Във слънчевото утро с нова сила,
аз вдъхвам и подхващам своя песен.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Кошутена песен
Close to heaven; © Rolan A. Diapari
Полегнала до мен кошута
с големи и кафенени очи…
Погледнах в тях и мигом се залутаха
в лъчите им и моите сълзи.
Дъхът й мъчен само как тежеше -
сто тона лед се стелеха над мен.
Кошутената топлина едва личеше,
разпусната, до скоро в плен.
Сълзата ми горещо – кадифена
се спусна плахо. Тялото й от кафе
потръпна от прегръдката ми упоено…
Приспивна песен над умиращо небе.
Душата на сърна със цвят какао
люлеех нежно. В мойте ръце
загърнах я наместо одеало…
пред рая близо докато се спре.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Прозрение – Марин Ташков
По Коледа не стават чудеса..
Единствено надеждите погиват.
От ярост се раздираш и в беса
нахалост даже клетвите отиват!
За кой ли път животът разруши
копнежите! Мечтите ти изтляха!
И даже Бог не би те утешил,
щом бурите душата ти отвяха!
НАСТРОЕНИЕ – Валентин Йорданов
Тази вечер конякът върви,
а кръчмарят чертичките драска.
Все едно е дали ще свали
от пиячите грозните маски.
И по масите – дъх на печал
като тежка мъгла се разстила.
Всяка чаша е вид огледало,
малък спомен на дъното скрила.
Пепелниците, пълни с пожар
на душите – във изповед грешни.
Как боли всеки фас догорял,
който може в сълза да проблесне.
Ти, кръчмарю, наливай коняк,
удави всяка мъка в заблуда,
изпразни всички чаши от мрак,
напълни ги догоре със лудост.
…И ти ли?! – Павлина Йосева
Дошла си. Влез! Аман от теб, Любов!
Кого ли не съм пускала във къщи…
По дяволите! Пих веднъж и с Бог -
и той от теб изглеждаше побъркан.
Сега ти връщам с твоята усмивка-
юмрукът ми се свива инстиктивно.
Диванът ми е нов. Къде отиваш?!
Направо в спалнята, Любов… И ти ли?
Добре де, разкажи. Седни. Ще слушам.
Ще бъда търпелива като Господ.
Не мигай като фас! У нас се пуши.
Добре ми е като постъпваш лошо…
Да почнем с винце? Все така се почва-
мезенце леко, весели сладкиши,
нахални свещи – да подгреят почвата,
наивни устни, вулканично дишане…
На екс ли гълташ? Явно ти е тежко.
Омръзна ми да бъда все щастливката!
Ревеш ли?! Да прескоча до аптеката…?
Но мисля, че е по-добре да пием!
Изглежда бялото е… доста лекичко.
Отварям и червеното. Престижно!
Вкусът му е порочен, като тебе!
Най-сляпа бях, когато съм те виждала…
Наздраве! Извинявай, че говоря.
Не си дошла у нас, за да ме слушаш.
Луната тази нощ… Самата скромност!
Но вятърът ревнив щя я потурчи…
Да страдам?! Боже, колко си банална!
„Боли-и-и…“ „Вали-и-и…“ Въобще не съм от тия!
Видях една звезда, докато падах…
Удави се в морето. Не й мина.
За теб съм взела ром и луд коняк -
с кръвта ти да се мерят равностойно.
Спокойно ми е с тебе,
като с брат.
Любов, и ти ухаеш на покойник.
Тодес – Только Для тебя
Нейната тъжна любов № 5 – Радост Даскалова
Той е нейната тъжна любов номер пет
и от нея не ще да си иде с години.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея, та да й мине!
Тя изучи вкуса на прикрития плач
и готова е да си отхапе езика,
пред това – да признае на своя палач,
че е влюбена в него, а той я убива.
Той е цял на простора и волния бяг,
той роден е за птица, той лети! – (не „живее“).
Не познават мечтите му ласо и впряг
и уви – вижда само човека във нея…
Тя е просто жена и й трябва любов.
Даже не и любов – само знак, че я мисли,
смътен намек, че също харесва я той
и влече го към нея – ей, така – без да иска.
Тя мълчи зад гърба на фалшивия смях.
Този грешен копнеж й е срамната тайна
и не вижда за себе си пристан и бряг -
няма шансове нямата, малка русалка.
Той е нейната тъжна любов номер пет.
Тя години го страда насън и наяве.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея – дано го забрави!
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях- най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите,в които му е празно,
да те вини,че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска -прокълнато ялова-
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш.Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали,
най-лошият човек…и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.
Слаби ангели – Камелия Кондова
Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет…
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
„Не прекрачвай във този роман!
Преди теб – той и нас е целувал.
Не от поглед – от ром е пиян!“
Аз съм чела подобни романи…
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един – в края на устните – смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с „Не искам!“ -
ще съм казала сто пъти „Да!“
Пролетна покана от Ада – Камелия Кондова
Пристъпих в Ада – целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол – толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
„Приличате си!“ – писнаха от Рая.
„И двамата сте тъмни адски сили!“
И аз с душата – взех, че се отчаях.
Той без душата – взе да ме закриля.
Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ…
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!
Склад за стари чувства – Любомир Калудов
Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях…
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости – тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от моите неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море…
И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.
Не ми прощавайте! – Павлина Йосева
Не ми прощавайте! Красива и желана.
Виновна съм. А вие ме мразете!
И Господ полудя по мен. Избраната.
Бедрата ми са дълги междуметия.
Гърдите ми са твърди. Безкомпромисни.
А гледката е трудна за понасяне.
Косите ми са горди. Недокоснати.
А кожата ми гладка като ласка.
Оплювайте ме! Хищно ме хулете.
Не ставам да съм цветето във вазата ви.
Сълзата ми е щедра. Отхапете си!
Облизвайте се. Вкусна и опасна съм.
Душата ми е гола. Като лятото.
(А дързостта е прошка към страха ни.)
Щастливо ненавиждана. Богата.
И съм добра! И дишате праха ми.
Мразете ме за думите ми! Мога ги.
Сънувайте ме. Алчно. Ненаситно.
Наричайте ме кучка! Аз съм огън.
Обичам ви. Но обожавам истината.
Без заглавие…
Вдъхни живот на мойто обругано тяло,
да литнем леки над нощта;
душите ни – вретено цяло
преде с дъх страсти над света.
Гушни ти въздуха дет` вече пари
опиянен от вещерски отвари;
глътни живеца на омайното ми биле,
в теб да влее нова, ярка сила.
И тъй все още пленници в нощта
гори, отдай се, но духни свеща.
Очи широко затвори,
рисувай ме,
със пръсти ми шепни…
С любовен въглен очертай
път мамещ…и го опознай.
По него ще откриеш с изненада
топлина, покой и своята отрада…
Е.П
27.07.2009
http://vbox7.com/play:5539cdc0
TV review
TV review
На Ирена Канинчева
Всеки път щом загледам небето -
все памуци от захар, тамън да усетя
на панайр аромата чак горе привнесен,
прещраква картината щом мигна отнесено.
Звъня на Алиса – на чудесата в страната,
да питам аз просто “ Как е хавата?“,
а тя, милата, ми дава „заето“ -
спектакъл си гледала и тя на небето.
“ Добре“, викам. Наливам си кола
и сядам отгоре на почвата гола.
Лягам и скръствам ръце под главата,
ах, колко удобно било на тревата.
Какво ли да пусна на синия фон…?!
Припомням си принцип, житейски закон -
“ Ще видиш не това, дето втренчено гледаш,
а туй що в сърцето си първо отгледаш.
04.12.2009г.
Евелина Пашова
Соломон и София
На моите неотгледани костенурки
Аз исках да обичам Нещо,
за него най-сърдечно да се грижа,
че мойта обич пламенно – гореща
без време по терлик ще се изниже…
Какво по-мило от пулсираща душица,
която мир намира в белите ти длани;
усещаш се и ангел и благовестител,
духът ти цял от нежност оседлан е.
Щом чифт от два прозореца душевни
се вгледат влажно, телешко във тебе,
близостта със друг е тъй вълшебна,
че ти решаваш да отгледаш бебе.
03.12.2009г.
Евелина Пашова
Мляко с какао
Мляко с какао
Някога комай ми е някак сконфузено,
под стряха притихвам в черупка от мида
и кърпя си кротичко сърцето контузено,
отново във себе си бисер да видя.
Има и мигове – пепел от рози,
цветът им е сякаш мляко с какао,
когато бодлите им язва тормозят
и зъзне ми пламъкът под одеало.
Тогава събличам лениво пижамата;
оттърсвам от себе си рехави смисли,
сипвам си мляко с какао и раната
изчезва сред мирис от розови листи.
03.12.2009г.
Евелина Пашова
Тя – Таня Пенчева
Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки -
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай – тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг – сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога…
…със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.
Еретично – Таня Пенчева
И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
(след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето).
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
(защо ли ми е, господи, да зная),
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата…
озонът му привършвал… а пък сушата…
Тогава ще повярвам, че Го има.
А казват… – Елица Мавродинова
Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда.
Измисли всичко – пръстите ми, името,
смеха ми – до последната му лудост.
Подготви всичко – нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците.
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите.
Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици.
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици.
Проходих малка, стискаща ръцете ти,
в които се научих да съм важна.
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат…
Знам – Камелия Кондова
Още много неща ще научиш…
Но защо да са толкова лоши?
Не намразвай бездомните кучета
от две-три изпохапани нощи.
Още много комети ще видиш…
Но защо до преклонната старост?
Любовта не е само обиди.
И страстта не е само шамари.
Още много сълзи ще изплачеш…
Но защо да са толкова мръсни?
Ще разнежиш накрая палача.
И палачът се влюбва. Но късно.
Любовта си отива на пръсти
Любовта си отива на пръсти.
Любовта си отива. Боли.
И се смесват с дъждовните пръски
две сълзи, две следи от души.
Любовта си отива логично.
Любовта си отива. Дали?
Всяка нощ ще осъмва различно.
Всеки ден ще е сън от преди.
http://www.hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=templier
vlado georgiev – zena bez imena
S’il suffisait d’aimer
Mais comment font ces autres a qui tout reussit?
Qu’on me dise mes fautes, mes chimeres aussi
Moi j’offrirais mon ame, mon coeur et tout mon temps
Mais j’ai beau tout donner, tout n’est pas suffisant
S’il suffisait qu’on s’aime, s’il suffisait d’aimer
Si l’on changeait les choses un peu, rien qu’en aimant donner
S’il suffisait qu’on s’aime, s’il suffisait d’aimer
Je ferais de ce monde un reve, une eternite
The two sides of the same story
A stones’s throw from Jerusalem
I walked a lonely mile in the moonlight
And though a million stars were shining
My heart was lost on a distant planet
That whirls around the April moon
Whirling in an arc of sadness
I’m lost without you I’m lost without you
Though all my kingdoms turn to sand
And fall into the sea
I’m mad about you I’m mad about you
Sting – It’s Probably Me
When your belly’s empty
And the hunger’s so real
And you’re too proud to beg
And too dumb to steal
You search the city
For your only friend
No-one would you see
You ask yourself, Who’ll Watch For Me?’
A solitary voice to speak out and set me free
I hate to say it
I hate to say it
But it’s probably me
Опит – Ивайло Балабанов
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душица си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал преминава,
извади ми очите, господи, и му ги дай!
Сила – Надежда Захариева
И колкото и да не ми се ще,
износвам се. По всичко го усещам.
На нервите оръфания шев
се къса. И под скъсаната дрешка
ту се озъбва безпричинен гняв,
ту се разтапя суха буца мъка.
И славата на моя мъдър нрав
виси на мен като парцал протъркан.
Все още за пред хорските очи
изкусно кърпя зейналите дупки,
та тъжното в смеха да не личи,
спокойното да не кънти на счупено.
Ала пред тези, на които аз
най-весела и най-добра съм нужна,
една след друга кръпките ми – хряс! -
безцеремонно скъсват свойта служба.
Но няма да се дам! И таз добра!
В душата си ще бръкна по-дълбоко,
по-якички конци ще избера,
ще ги зашия здраво до жестокост!
Какво че гняв, и страх, и стон, и плач
ще ме горят отвътре! Като в пъкъл…
Аз нямам право да съм лош шивач -
от мен три рожби учат майсторлъка…
Последна доза – Владо Любенов
неизмислени, цветни. Обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче.
Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.
Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: „Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата.“
Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали.
„Кажете, какво да напрая за Вас“ -
ще прошепне, преди да заплаче.
„Съблечи се, за миг да те видя в анфас!“ -
ще прошепна, изгубен във здрача.
И тъй – копче след копче, след копче в нощта
ще разкрива тя своето тяло.
И тъй – вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!
И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система.
D’Amore si muore
Zeljko Joksimovic – Stihija
Романс
Missing you…missing me
Patricia Kaas – If you go away
Страх, не страх …
Ще се срещнем някой ден в гората –
както Вълк със Шапката Червена
и ще се сблъскат ясни небесата,
разлюлявайки те цялата вселена.
И хаос безбожно щедър ще настъпи;
във теб ще се разлаят бесовете,
а аз най – кротко ще пристъпя,
че вълк си само. Не! Не го кълнете!
И ще се чудиш как съм толкоз дръзка
и вледенен, и ням; протяжен
поглед с искри, зъби хлъзгави,
опитомено, мирно ще залазиш.
Тоз час ще припна, детски ще се смея
и двама ще се къпем във листата.
И зная, вълк си, ала убеди се –
мен не ме е страх в гората.
15.11.2009г.
Евелина Пашова
В Си минор
Не пееха вече чучулиги в житата
и нямаше славеи, тучни поляни,
а сякаш какао от чаша разлято
загърна нивята до скоро засмяни.
Обаче, на въпреки, всичко е ярко;
по – жълточервено от парещо слънце,
но споменът летен бледнее по малко
и тачи го всеки смирен като в църква.
И всичко е мокро и кално, и прашно -
все едно болнично – някой умира;
и времето малко е – сякаш окастрено,
мудно се точи в хралупа сънлива.
А пъпките – бебета едно в друго се гушат
и къткат надежди за новата пролет
На! Зимата иде. Спаси ме от сушата!
Нека на въпреки сме птици във полет.
Тъй както земята варди кокичето,
придърпай ме нежно към своята пазва;
и цветно рисувай тревите стърничеви,
нищо че слънцето рано залязва.
15.11.2009г.
Евелина Пашова
Самотно дърво на хълма
Минаваха все бавно дните,
едни и същи бяха и мъглите
и слънцето, което силно пари,
пожарите и жешките омари,
и дъждовете тъй потопно – многобройни,
и сушата във дните летно – знойни.
Една обширна пуста нива
със фуста жълта като самодива,
безбрежна като океана син,
гостоприемна за селяка мним.
Голямо, расло все сиротно
сред полето на широко, но самотно,
макар приятел имаше си – врана –
от скука тръгваше си рано.
Кому е нужно в тази пустош, ей?
Чия е сянката му? Няма кой да пей…
Дърво на хълма денем, нощем,
едно, самичко е, но още –
за нивата безбрежна, никак малка,
единствена, най – ближната другарка.
Евелина Пашова
16.08.2009
Във всеки ъгъл
Във всеки ъгъл скрих си за утеха
парченцата на синята безбрежност
да мога все пак някак да усетя
птиците, след твоята небрежност.
А раклата ми на тавана тихо варди
снимките със захаросани петлета
и щастието мамещо ме в лунапарка,
сонатата от тебе в шест куплета…
Във всеки ъгъл кътам след умора
венчелистчетата на сърцето кадифени;
със тях залъгвам се – ще мога да преборя
във тебе Чуждия след всичките промени.
На пода знаеш ли какво потъпквам -
и малкото от гордостта. Но днес престанах.
Очите си избодох – все е мръкнало -
не ща да гледам, че сама останах.
И без очите си от днеска ще съзирам,
свещ едва във тъмнината доловима;
И само с усета си вече ще избирам
за погледите красотата неловима.
09.11.2009г.
Евелина Пашова
Боли ме главата от тая безчувственост
Боли ме главата от тая безчувственост;
замръзва кръвта ми от огън студен;
очите смъдят ме – море от изкуственост;
свободна изскубва се душата ми в плен.
И свят ми се вие от неподвижност забързана;
поглеждам я хладно и пак прося сполука,
че волята наша някой отвърза я;
объркана, милата, крещи и се лута.
20.10.2009
Евелина Пашова
Изгубих те и те намерих
Изгубих те и те намерих
като афиш за тото във боклука;
като пръстена – синия,
неволно паднал в улука;
като на куклата червената рокля,
най й отива, ти знаеш;
като чадъра – без него се мокря,
а да го взема – така и нехая;
като трошачката – приядоха ми се орехи;
като фибата ми – любимата- за нея говоря;
като мънисто от блузата паднало;
като трохичка за птичето – гладното;
за кутията пощенска ключа, дето все ми се губи;
като любимите дънки, нищо че вече са груби;
като куклата ангелска, дето най си обичам,
тъй ненадейно и ти се намери; не, не отричам.
Как те открих, сякаш паднал от горе?!
Колко безволно загубих те…
Кой е виновен?!!!
18.10.2009
Евелина Пашова
Синоптична прогноза
Мъглив е светът, когато тe няма
и още по – неясен, когато придойдеш
като река; в мене дълбока си яма
и мараня следобедно знойна.
Със теб ми е тегаво, не мога да дишам;
червени пожари разпалваш във мене;
без теб ми е празно и пиша ли, пиша…
Щом тръгнеш, гася ги – гневът ми се пени.
Със мълнии страшни проклинам гърба ти -
така да го гледам към мен да наднича;
светкавици блесват и ето ме мене-
към тебе аз тръгвам и тичам ли, тичам…
Със вихри, мусони, по-бързо да стигна;
пред теб земетръсвам дорде се обърнеш;
заливам те с чувства още немигнал;
с дъга ще изгрея щом се завърнеш.
18.10.2009
Евелина Пашова
Нося пролет
Носа пролет в очите си.
Отвори ми, нека вляза при теб.
Да обагря в душата стените ти;
плодоносно, с добър берекет.
Нося пролет в ръцете си.
Късче малко – наглед е светулка.
Приюти го, вземи го във шепите;
кротко пей му, нежно във люлка.
Нося пролет за твоята зима.
Смело пристъпяй – вземи я!
От радост сияя, че тебе те има –
една още пролет със теб да разкрия.
18.10.2009
Евелина Пашова
Когато вали ми е слънчево
Когато вали ми е слънчево,
все едно някой се смее през сълзи;
свирукам си тихичко, припявам унесено;
нещо леко обличам да не измръзна.
Когато вали ми е весело.
Някой вика ме на детска площадка.
Дъждобрана зарязвам си смела;
С усмивка за снимки, джапанки яхвам.
Когато вали ми е хубаво-
аз и светът – по-чисти от всякога.
В дъжда от малка съм влюбена,
че става ми тъжно, щом слънце е, някога.
И чадър не ми трябва. От какво да се пазя?!
И към теб, слънце мое, тичам тъй свежа.
Все към теб и през локвите газя;
събирам и кътам топлината прилежно.
18.10.2009
Евелина Пашова
Корида
Тореадорът в теб ме разиграва
с плащ червен, опияняващ,
сякаш лееш руйно вино.
Хлъц! Препих, но ти прости ми.
Вееш плаща мамещ ме игриво
и хармонията между нас е по-пенлива.
Бикът див във мен напред с рогата
с теб танцува; част е от играта.
И кой кого?! Палачът се приготвя.
От плаща ален ще скалъпя рокля –
кървяща, огнена, до жар червена –
Да, знаех си – дошъл е днес за мене.
Арената в очакване зловещо тръпне.
И тихо е. Отдавна съм претръпнала…
Палачът е Любов! Умело и присъщо!
Оскар й давам – ролята една и съща.
14.11.2009
Евелина Пашова
При все че / Макар че
При все че / Макар че
При все че си тръгвам и пак се обръщам;
при все че кълна се – обети завръщам;
при все че със ярост хвърлям чинии,
пак около тебе ръцете си вия.
При все че пак плача, разсмиваш ме нежно;
и трезво обаче с омая небрежна,
круширала явно, аз давам си сметка -
провалът отново спечели отметка.
Макар че обичам те, как мразя те само,
когато безсилна укротяваш ме рано,
преди да успея да се опълча
на любовта ни компромисно вече изкълчена.
Макар че морета за тебе разделям,
за сбогом целувам те, че вече пределът
настъпи за твоето кротичко цвете -
не сърна, а лъвица избра си от двете.
* На Мен
20.10.2009
Евелина Пашова
Каква чистота без грам лицемерие
Каква чистота без грам лицемерие
Във лебед бял със гордост възмъжа
и прие доверчиво, без капка лъжа,
че Белите всички приемат с доверие -
“ – Каква чистота, без грам лицемерие!“
Бяла булка;лястовица;лебед;сладко…
Грозно и подгизнало в началото, за кратко
от пате сиво и мокро – във исполин
се трансформира лебеда фин.
„- От деца трохички ще имам без чет!“,
но усети, че нещо… няма си ред-
на место хляб – те хвърляха му камънаци
“ – К`во ви става! Аз съм лебед, бе, глупаци!
И кръв потече му, но им прости.
С вода отиде той да се свести.
И горд, но мил, на хората остана верен.
Над езерото се огледа лебед черен.
21.10.2009
Евелина Пашова
