На един мак
Преди мислех, че той е слънчоглед…
Но сега вече знам, че…
ми действа като цяло поле от макове,
дето не те оставя да заспиш,
а те опиянява толкова,
че не само се чувстваш в безтегловност,
ами забравяш всички други цветя…
27.01.2015г.
Евелина Пашова
31.12
Понеже реших да започна на чисто,
подредих нощното шкафче
от твоята страна на леглото,
за да не ми напомня
колко си разхвърлян.
И най-накрая изхвърлих
порцелановата чаша
с отчупеното ръбче,
която пазех просто…
защото си беше твоята.
31.12.2014г.
Евелина Пашова
Амайлия
Ти си ми червеният конец на китката
и вредният навик да си лягам рано сутрин;
ухапването по шията
и размазаното червило;
Млечният път в очите ми
и бримката надолу по душата…
А аз съм ти синия талисман.
29.12.2014
Евелина Пашова
И аз бях глухарче
Знаеш ли… Хората си мислят,
че аз мога да изпълнявам желания.
Сграбчват ме, подреждат егоистичните си мисли
и духват…
И за тях всичко приключва.
Само че тогава ме разбиват на парчета;
разкъсват ме и ме оставят на произвола на вятъра…
Всъщност, нямам нищо против.
Вярно е, че когато светлината минава през мен
приличам на калейдоскоп,
но…
духнат ли –
те изпълняват моето желание.
Защото само така мога да стигна до теб…
28.12.2014
Евелина Пашова
И аз бях залез…
И аз бях залез…
Беше твърде хубаво…, за да … продължи дълго.
Започна като раждането на звезда –
взрив, цветове, надежда…
Дори към своя заник изглежда същото.
Само че сега има и музика –
лебедова песен.
Апогеят ми прилича на нивелир-
не можеш да решиш дали това, което е,
е изгрев или залез…
Толкова е съвършен, че може да бъде и двете.
Зависи какво ти е на душата…
27.12.2014
Евелина Пашова
И аз бях дъга
Дълго валя. Започна много отдавна.
Ако не казваха, че вече се е случвало,
щях да реша, че Ной е виновен.
Нямаше маслинова клонка, нито гълъб, но…
когато дойде, стана приятно гъделичкащо топло.
Прониза ме усещане, което озари цялата ми същност отвътре,
заслепи ме и тогава разбрах, че е изгряло Слънце.
Имаше музика, която, помня, не ми излизаше от главата…
Все едно свириш на пиано музикалната стълбица
от горе до долу и обратно. Нищо работа.
Но звучеше като Девета симфония.
Светлината ти проникваше във всяка пора
и си правеше слънчеви зайчета
от капките дъжд стичащи се от мен.
И всеки път беше взрив от усещания
с различна дължина на вълната:
огнено-жълти като косата ти;
сластно-червени като устните ти;
прасковено-розови като кожата ти;
синьо-зелени като очите ти…
И аз бях цялата дъга!
17.12.2014г.
Евелина Пашова
И аз бях … слънце
Сутрин, когато отвори очи, вдишва от света сякаш е слънчоглед,
който копнее слънцето да го погали поне още веднъж.
Но първо има нужда от дъжд, за да го достигне.
Всъщност, той не е слънчоглед. Той целият е … надежда.
И даже не е зов, а обричане.
Дори не е чувал, че Ван Гог го е рисувал.
Нито му дреме, че най-красивата пеперуда е кацнала на рамото му.
Когато слънцето отвърне на погледа му
и разтели топлината си върху все още влажните му очи,
с всяка своя клетка знае,
че няма да поглежда към други слънца…
освен мене.
29.03.2014
happy birthday card 9.3.jpg
happy birthday card 9.2.jpg
happy birthday card 9.1.jpg
happy birthday card 8.4
happy birthday card 8.3
happy birthday card 8.2
happy birthday card 8.1
happy birthday card 7.3
happy birthday card 7.2
happy birthday card 7.1
happy birthday card 6.3
happy birthday card 6.2
happy birthday card 6.1
Сватбена картичка 1.5
Сватбена картичка 1.4
Сватбена картичка 1.3
Сватбена картичка 1.2
Сватбена картичка 1.1
happy birthday card 5.1.jpg
happy birthday card 5.jpg
happy birthday card 4.5.jpg
happy birthday card 4.4.jpg
happy birthday card 4.3.jpg
happy birthday card 4.2.jpg
happy birthday card 4.1.jpg
happy birthday card 3.2.jpg
happy birthday card 3.1.jpg
happy birthday card 2.jpg
happy birthday card 1.2.jpg
happy birthday card 1.jpg
7 по Рихтер
Сънувах как внезапен трус
моят свят пред мен рушеше;
надеждата във дрипи въз
сърцето ми
уплашена тешеше
руйните от предишното ми Аз –
наивно, сгушено като кравайче,
което в отчаяние, от гняв,
само взриви се, май че.
„Не мога вече! Свършвай, Всичко!“,
подсмърча Аз и си ругае…,
но вместо края – една птичка
поспря и с трели го омая.
Уж молеше да дойде краят –
изправи се, прахта изтупа…
Дом за птичката,
която върна рая –
да майстори подхвана с чука…
17.06.2012г.
Евелина Пашова
Самотният бряг на една тъжна вълна
Остани още пясъче време
в ръцете и нежни –
две капки роса,
когато зората
кръвожадно отнема
последния сън
на заспала трева.
На вашето стенещо
сетно сбогуване
всяко торнадо
ще се кротне до вас;
смирена Катрина
ще спре да бушува
за един кратък миг
от последния час.
После Тя тихо
ще тръгне нататък-
глухарче е сякаш-
от вятър понесена
и морската пяна
ще погълне остатъка
от всеки поглед,
милувка
и песен.
А ти … си черупка
потънала в пясъка-
опустяла и бивша
нечия къща-
ще мериш
всяка солена секунда
със красък,
докато Тя се върне
и станеш
пак същия.
10.09.2011г.
Евелина Пашова
Широко затворени очи
Невидим полъх над гръдта ми бяла
в сумрака утрин нежно ме смути;
обля с наслада мислите и цяла
разлях се бавно в две очи,
които като две морета бясни
разбиваха се ласкаво във мен.
Круширах доброволно в ясното
небе от балдахин и бял сатен…
29.06.2011г.
Евелина Пашова
<
Бъди до мен живецът ми щом тлее
* * *
Бъди до мен живецът ми щом тлее,
кръвта пълзи и нервите – изострят,
изтръпват и сърцето ми линее
и колелата на Живота се залостят.
Бъди до мен щом чувственото тяло
от болките опустошено се сломи.
Времето- маниак- разхвърля прах и жалост.
Животът ядно мята пламъци, дори.
Бъди до мен щом вярата пресъхне
и хората са сякаш че мухи-
яйцата си да снасят, жилят, бръмкат;
градят си жалки клетчици и мрат сами.
Бъди до мен щом веч заглъхна.
Сочи финала на човешката борба.
На живота черната гранúца връхна
е залез на безкрайната зора.
Автор: Алфред Лорд Тенисън
Превод: Евелина Пашова
10.04.2011г.
* * *
Be near me when my light is low,
When the blood creeps, and the nerves prick
And tingle; and the heart is sick,
And all the wheels of Being slow.
Be near me when the sensuous frame
Is rack’d with pangs that conquer trust;
And Time, a maniac scattering dust,
And Life, a Fury slinging flame.
Be near me when my faith is dry,
And men the flies of latter spring,
That lay their eggs, and sting and sing
And weave their petty cells and die.
Be near me when I fade away,
To point the term of human strife,
And on the low dark verge of life
The twilight of eternal day.
Alfred Lord TENNYSON
Учителят и аз
Вървя през гора в мъглата човекът,
цветя и сълзящи върби.
Догонваше сякаш живота полека-
замислен. А аз – отстрани.
Олющена пейка. Морен приседна.
Послушно, в края… и аз.
Мълчание дълго бе ни възседнало –
25 години, 6 месеца и час.
Достатъчно чаках. „Аз тръгвам оттука!“
Подадох му къшей. „Късмет!“
Учителят стана; прахта поизтупа –
„Най-сетне аз съм след теб!“.
13.01.2011г.
Евелина Пашова
Peonies for Love
Плетка
В ръцете ти… кълбетата се нищят –
пътеките на моята душа –
като от сън протягат се, издишват…
и вдишват – теб. Една подир една
залепят се за всяка твоя мисъл…
Навиват се и впримчват те в кълбо.
Разнищват те. Отново хищни –
от две кълбета – вече сме едно.
22.11.2010г.
Евелина Пашова
Надежда в консерва
Вече е есен. Сърцето претръпна.
Мотаят се нежни слова…
Къшей надежда в консерва измъкнах,
забравена от пролетта.
Прахта с ръка поизтърсих отгоре;
сложих й панделка – от целофана парче,
адреса надрасках. Колета затворих:
„До теб, мое малко сърце!“
22.11.2010г.
Евелина Пашова
Равносметка до поискване
Не преминах пустини, признавам.
Стъкленици – не всичките празни.
Билета много, навярно, познавам.
Желания – колкото искаш – заразни.
Метлата я ползвам понякога нощем
и островърха шапка си имам.
Дойде и остана влюбен и снощи;
и без да питаш, ме взимаш.
Говоря без смисъл, понякога тихо;
очите ми даже са някак … пияни.
Правиш ми супа и слушаш усмихнато;
нежно приглаждаш косата ми с длани.
Да прекосявам пустини – не мисля.
Във клетви се вричам рядко, едва.
Халките ме стягат до кръв и до писък.
Аз съм такава. И си тук затова.
20.09.2010г.
Евелина Пашова
Светиня
Човек отколе търси светлина –
дали във ден, фитил и по-нататък,
да гали и да топли вдън душа
за да изгаря злото без остатък.
Във този дневен непрогледен мрак,
сама свещта във тъмното се губи…
И хиляди слънца – пак няма как
да те упътят, ако си изгубен…
Парче отчупил, отразената Луна
остава пак студено – цяла.
А факлата за твоята тъма
е само в теб. Ще я разпалиш с Вяра.
Светулка сякаш в топлата ти длан;
фенер в тунел през кал и тиня –
разпръсквай Огъня и сам огрян –
за някого, все някога, ще си Светиня.
24.08.2010г.
Евелина Пашова
Истинските мотиви на Принца
Да, трудно е. Понякога дотяга.
Сегиз – тогиз, ах, как ми се приисква
да хвърля всичко и да ти избягам.
Обаче… твърде не ми стиска…
Едничка ти, любов голяма,
ме чакаше във лунни нощи.
С магия зла от сън пияна,
не виждаше как поркам мощно.
Гуляи, мацки, вино и ракия –
опитах всичко, дето ме блазнеше.
Жените опознах – не стават тия,
а моята невежа, дето спеше.
Един ден дремех под филиз
и страшен сън ми се присъни –
угроза, че съм лепнал сифилиз –
та хукнах през глава доде се спъна.
И кротнах се, със коня бял
към тебе тръгнахме полека – лека,
прашасал доста, малко омалял,
целунах те и врекох се навеки.
Сега ще чистя, даже ще пера –
не се оплаквам аз под твоя чехъл.
Със кучето щом имаме вода
и покрив – туй ми е утеха.
12.08.2010г.
Евелина Пашова
От Събудената принцеса до Заспалия принц
Сега целуна ме и много важно!
Ще чакаш манджи, баници, кюфтета –
току що станах, само да ти кажа.
Тепърва следват балове и кафенета.
Дори със змей за мен не си се борил.
Тя твоята била май много лесна!
Целуваш сносно, даже ококорен.
Сега ще искаш краят да е песен.
Не си познал! След раз започваш
да търкаш и переш килими;
да готвиш и кори да точиш.
Не си помисляй, че щ`ти се размине!
Чорапите сами не се изпират.
Боклукът чака да го изнесеш.
И… едри джобни да ти се намират…?
Мини прахта. Дори да изметеш!
Обичам да ми веят за прохлада.
Как мислиш спах цял век без климатик ?!?
А после ще получиш за награда –
отвертка, чук и игленик.
Заплюл си беше Спящата принцеса
и покрай нея – лесен вилает.
Е, сори, принце! Май си се отнесъл!
Или пък нямаш грам късмет.
11.08.2010г.
Евелина Пашова
Illusion
Първото правило на магьосника: хората са глупави. Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина.
Да се страхуваш нещо да не се окаже вярно означава да приемеш вероятността. Приемането на вероятността е първата стъпка към това да повярваш.Terry Goodkind – Wizard’s First Rule
ИстинскиЯТ мъж
“ Истинският мъж е като любимата ти блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със съдържание на памук, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.
Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и всеки свят, който пожелаеш. Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат с тях, ще го направи. Без да ги изпусне. Но винаги е в грешка.
След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена така, както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден. После обуваш ботушите на самовлюбения мъж, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статуса на фамилията ти на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.
Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко го очакваш. С аромат на праскови, дъжд и ванилова торта изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано, като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.
Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.
Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Дори точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди него. Да се мразиш. Да следиш камбаните в гласа му и по тях да отгатваш цветовете на настроенията му.
Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка – за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори.
Неговата цел не е страданието. Сълзите няма да помогнат, защото не обича да те вижда слаба. Той иска да стигнете докрай във всичко. Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш играете на ластик. Ако успееш да издържиш теста, ще можеш да го задържиш до себе си. За още ден. Или седмица. Няма как да знаеш. Единственото, в което си сигурна, е, че скуката никога няма да се намърда между вас.
Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Никога не държи на количеството. Защото е сигурен, че във време, когато можеш да легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.
В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката винаги е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък. Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.
Когато предаде своите уроци, той си тръгва. Задължително. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото. Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.“
Цвета Стоева
„Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.“
Тери Пратчет
И аз бях облак…
На “ Майкъл“ 😉
Погледът ми прегръщаше всяка една вълна по отделно,
докато морето се сля с хоризонта, погълнат от любовните му обятия.
Облаците ги гледаха свенливо и се усмихваха.
Копнееха някой да прегърне и тях по същия този начин.
Роклята ми беше дълга и бяла, и аз бях облак в онзи момент.
Лекият бриз си играеше с тънките презрамки на дрехата
и пухкавата котка встрани сладострастно мъркаше…
Вместо мен.
Помислих си колко е… тъжно човек да си бъде… самодостатъчен.
И роклята ми беше бяла.
И аз бях облак…
Котката се обърна сепната от дочутия шепот.
И точно тогава долових погледа ти зад мен.
Беше заключен в тила ми и прибраната ми слънчева коса.
Не те погледнах, но усетих, че си целият в синьо.
А роклята ми беше бяла
и аз бях облак…
Котката замърка съзаклятнически и се оттегли..
Презрамките ми се свлякоха от целувките на вятъра,
без особено дълго да протестират.
И аз бях облак!
Почувствах колко си близо и се обърнах.
Наистина беше в синьо – като морето и хоризонта слети в едно.
Усмихнах се и разбрах колко доволни и щастливи
могат да бъдат облаците в някои моменти…
17.07.2010г.
Евелина Пашова
Точно днес!
Точно днес реших да нехая.
Да, точно днес!
Ще попивам живота безкраен
без сметки и груб интерес.
Точно днес реших да не мисля.
Да, точно днес!
За обиди отдавна безсмислени,
отмъщения с план до финес.
Точно днес реших да заглъхна.
Да, точно днес!
От сълзите да си отдъхна
и да се смея в унес.
Точно днес реших да възкръсна.
Точно днес! Още сега!
Няма после, а утре е късно.
Вече съм феникс със нови крила.
13.07.2010г.
Евелина Пашова
Синьо и многоточие
На Х.
В големите му сини очи
потъвам бавно;
безмълвно се давя…
И няма борба за живот,
нито търсена сламка,
подхвърлен спасителен пояс…
Клепките ми трепват унесени…
и погледът ми застива
върху напръхнали устни…
Моят свят се върти като пумпал!
Край мен се завихрят
листенца от рози,
глухарчета с крила –
пеперуди…
Все по-надълбоко потъвам,
а сто слънца наизгряват –
светулки –
ме водят нататък…
Не искам да мисля за после!
За няколко мига
светът е само синьо…
и многоточие…
29.06.2010
Евелина Пашова
Riverside – Conceiving you
I’ve been watching you
Not waiting for the right moment to make the first move
Do you want to know
Why I keep avoiding your eyes
And why I’m running away?
It’s crazy, I know…
I’ve been conceiving you for too long
RATA BLANCA-AUN ESTAS EN MIS SUEÑOS
Някой остана в сънищата ми …
Brazen Abbot – Bring the Colors Home
Warm summer wind came to melt the ice
My heart was sold without a sacrifice
No looking back, you set me on the right track
Baby, like a rainbow
You came to bring the colors home
Да се обичаме с отворени очи
„Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им. Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка! Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал. А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
НИЕ СЪС СВЕТА!“
Хорхе Букай
…
“ Аз живея моя живот и ти живееш твоя. Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти, нито пък ти – за да сбъднеш моите. Ти си си ти и аз съм си аз… И ако случайно ти и аз се срещнем и се докоснем, ще е прекрасно… А ако в срещата си се разминем, нищо не може да се направи…“
И може би в друг живот…, в друг живот…
Фриц Пърлс
Ritchie Blackmore`s Rainbow – ARIEL
Не пускайте децата да хващат пеперуди!
Не пускайте децата
да хващат пеперуди,
че след това сърцата им
от болката принудени
разбират колко кратък
живот е бил в ръцете им…
Копнеят ли да имат
свое малко щастие,
от обич стискат здраво
душа една в ръката си.
Учете си децата
да пускат пеперуди!
Веднъж когато кацне
на рамото, учудено
лицето детско грейва
от госта си омаен.
Денят ни става ведър,
светът е по-сияен.
Учете си децата
да пускат пеперуди!
01.06.2010
Евелина Пашова
Опитах да опиша Свободата
Опитах да опиша свободата…
Прииска ми се, тъй надлъж,
да се разходя по листата
и да я разголя отведнъж.
Завчера страшен сън не ме оставя –
сама, заседнах в асансьор.
И чудех се какво да правя;
смалявах се от бесния затвор.
Ще питате какво налучках;
по чудо ли се оттървах.
Ощипах се. И се получи!
Събудих се обляна в страх.
Но, всъщност, трая много малко.
Животът скоро ме заля
с кафето и закуска жалка,
задачките ми всички за деня.
Към вечерта се тътря уморено…
Ключът е за тринайстия етаж!
Извиках асансьора и наперено
отхвърлих аз и този страх.
Кошмари всякакви – в живота много.
Нахвърлят се и глозгат до припадане.
А Свободата, Санчо, е да можеш
Страхът да заглушаваш до забравяне.
Че стълбите са изход втори.
Най – лесният. За бягащия.
До тринайстия ще пукнеш от умора.
И… Свободата не търпи отлагания.
25.05.2010
Евелина Пашова
Моят превод на „Espero curarme de ti ” (Jaime Sabines)
Дано от теб се излекувам скоро.
Цигарите и пиенето спрях.
И мислите по тебе. Вече.
Да съществувам можело без тях…
Рецептата ще следвам зорко –
за време, въздържание и самота
Ако ли не – „тежко ми горко”,
жалеят ме незнаещи скръбта.
Против ли си да те обичам още малко.
Ах, много – не; достатъчно ще е.
За седмица не ще съм вече жалък,
събирайки любовни стихове,
изричани отколе по земята.
С изгаряща любов и тишина
ще се опитам да те стопля някак,
щом кладата от „нас” възпламеня.
Че най-красивите любовни думи,
слова между жена и мъж в нощта,
са всъщност тези, дето нищо
за другите не значат през деня.
Запалил бих баналните си думи,
който те подхлъзват в любовта –
казвам с умисъл „ обичам те безумно”-
изричам: „Топло ми е!”; искам ти вода…
А за пред хората продумвам, че се стъмва.
Приятелите покрай нас не дават пет пари.
Със „ Късно стана вече” щом те зърна,
разбирай – „Повече обичам от преди!”.
Само седмица на мене ми е нужна
аз любовта през времето ни да сбера.
На тебе подарявам я. Дали е нужна?
Май вече не… От теб ще разбера.
Ти както искаш с нея се отнасяй –
пази я, милвай я в тъма…
или пък захвърли я най-безласкаво
във кошчето, сред мойта самота.
Една седмица само поне – да обичам!
Седем дни докато се осмисля…
До болка напомня от лудницата изписване,
и влизане в гробището без смисъл.
26.04.2010г.
Автор: Jaime Sabines
Превод: Евелина Пашова
Espero curarme de ti en unos días. Debo dejar de
fumarte, de beberte, de pensarte. Es posible.
Siguiendo las prescripciones de la moral en turno. Me
receto tiempo, abstinencia, soledad.
¿Te parece bien que te quiera nada más una semana?
No es mucho, mi es poco, es bastante. En una
semana se pueden reunir todas las palabras de amor
que se han pronunciado sobre la tierra y se les
puede prender fuego. Te voy a calentar con esa
hoguera del amor quemado. Y también el silencio.
Porque las mejores palabras del amor están están entre dos
gentes que no se dicen nada.
Hay que quemar también ese otro lenguaje lateral y
subversivo del que ama. (Tú saber cómo te digo que
te quiero cuando digo: „qué calor hace“, „dame
agua“, „¿sabes manejar?,“se hizo de noche“… Entre
las gentes, a un lado de tus gentes y las mías, te he
dicho „ya es tarde“, y tú sabías que decía „te
quiero“.)
Una semana más para reunir todo el amor del
tiempo. Para dártelo. Para que hagas con él lo que tú
quieras: guardarlo, acariciarlo, tirarlo a la basura. No
sirve, es cierto. Sólo quiero una semana para
entender las cosas. Porque esto es muy parecido a
estar saliendo de un manicomio para entrar a un
panteón.
Заръка
На сестра ми – Адриана Пашова
Врата ли хлопне се пред теб жестоко,
нима покрусена ще те завръщат?!
Прозорецът търси – не е високо –
и влез във новата си къща.
Светът самичък вънка зинзирика,
до болка отекчен от чужди маски.
Със пламъка си див зачуруликай,
с усмивка го стопли и малко ласки.
На плещите нарамяй си крилата.
Хвърли веднъжка грижите дребнави.
Аз да опъваш те научих тетивата –
сега сама лъка си направлявай.
Ефирно дните нека те посрещат
и свидни мигове полека да отстъпят.
Пред избори безброй насреща
към верните с кураж пристъпяй.
По пътя в твойта лична Одисея
това едничко ще ти пожелая:
платната ти взаимност да упътя
с начале до самия края.
09.04.2010г.
Евелина Пашова
Христос воскресе, скъпи приятели!
Ден Велик отново днес настъпи
и пролет пее в светлото небе.
От днес греховността ни да отстъпи
на Слънцето във нашите ръце!
Пак дружно ще боричкаме яйцата
и козунаци меки с радост ще делим.
Аз от сърце ви пожелавам Светлината –
надеждата от нея да творим.
04.04.2010г.
Евелина Пашова
Разкопчани окови
На Диана Пашова
Помирих се със старите призраци;
пред всичките демони се изправих.
Остана усмивка по загърбено минало –
към нова вселена от днес се отправям.
Везната сега е съвсем водоравна
и сетне е мирно в душата ми.
На плещите мъкнех вината поравно
с капаните – примки в краката ми.
Лицата познах на страхове непокорни –
уж всяко различно, а те са еднакви.
Към края на моите борби преуморни
с окървавената риза ги свлякох.
Обичах така, както другите просят
и мъчно ми бе да пристъпям напред.
С разкопчани окови – пеперуди ме носят.
Животът сега ме чака навред.
21.03.2010
Евелина Пашова
АЗ МОГА
Ако мислиш “ аз мога“ – постигаш;
повтаряш ли “ в себе си вярвам“ –
мъчно, макар, до целта се издигаш
с кураж редом с волята вярна.
Отказ душевен веднага сразява.
“ Само още веднъж“ от тебе се иска.
Твоят копнеж щом излезе на яве –
Вселената слуша на когото му стиска.
„Бих искал“ е равно на бездомно “ Почти“.
Ненужна е всяка излишна учтивост,
а “ Почти“ – то е ялово, не се и брои –
“ АЗ ЩЕ …“ без капка ленивост.
Резултатът желан пред теб проектирай –
мисловно заченат, стремеж се извайва.
„Колко далече“ самичък избираш –
нямаш време да се отчайваш.
19.01.2010
Евелина Пашова
Вода във шепа
Вода във шепа се изнизвах на завръщане,
слънцето когато пак придойде;
сетне изпарявах се, не се разгръщах,
че пареше ме топлината знойна.
И хладна вечерта прииждаше, но бавно,
сякаш прилив – от емоции житейски;
таях надежди да приклекнеш жадно,
взаимно утолявайки се с меки действия.
Вода със шепи пиеше всесилно,
изворът доде се не изчерпа.
Сутрин укротяваше се и безсилно
тръпнеше до вечерта да те почерпя.
27.10.2009г.
Евелина Пашова
На Теб
Разкъсваш душата ми със радостни вопли,
с възторзи безумни, въздишки нескротни…
Аз зъзна, треперя, уж да се стопля;
защо ли със тебе съм толкоз сиротна.
Сърцето си мачкам, без право на вот.
Обичам да грея във твоя живот.
Така ще поддържам във някого пламък
щом моят изстина в самотния замък.
За себе си зная, че нямам огнище –
теши ме да мисля – за тебе въглище
ще бъда и радост нека подклаждам…
На теб, мое Его, най-вече угаждам…
22.10.2009
Евелина Пашова
Жената – котка
Жената – котка в мрежи те оплита
като … Жената – паяк. Ти нали попита:
„ Трябва ли и прясна жертва
егото си да измерва?”
Котката – жена себично мърка,
изпива те с очи и с мигли пърха.
Скроява планове – те цяла върволица,
сърцето и далеч е вече от девичено.
Жената – котка знае как да иска,
гальовно – котешки ще те изстиска.
Балетно стъпва по душата ти – кокетка –
на нова жертва ето ти отметка.
Жена и котка всякак си вирее
на самец козината докат` уредее.
Котката в жена ли се преражда,
доволна косъма с финес заглажда,
когато тайно ползва сетивата ти,
през 9-те живота черпи тя душата си.
02.10.2009г.
Евелина Пашова
Бягство от хората
На Адрианна Пашова
Избрах планината за бягство от хората,
понеже ги обичам идеални.
Дърво нарекох си с високи стволове,
загърбих всичко материално.
Живях разделно, но пък спомените пазех
за добрина и щедрост, и души погазени.
Оставих ги, че знам – не можех да ги мразя-
дори прозрачните, дори и лазещите.
И както казах – идеални ги обичах.
Сега, най – лесните са, осъзнавам,
но обещах си да не се заричам,
за всички да се върна се надявам.
Дезертьорски, изведнъж от тях избягах,
уж, да мога идеални да ги помня.
Завръщането – мъчно, тъй ми се полага,
отдалече с нищо не помогнах.
В пеперуда, в слънчоглед да се превърна?
В калинка ли – на обичта ми да отвръщат?!
Чрез детските очи ще ги прегърна –
те всеки в идеален ще превръщат.
Те лошото във хората не ще подирят.
Уж малки са, с възможности – огромни.
И търсят нежност, във душата ти се взират –
откриват, като ангели, себеподобни.
Евелина Пашова
22.08.2009г.
Avenue – “Бягство”
Залез
На чичо ми
Подобно ден, Животе, също свършваш –
раздаваш сила, слънце, плод,
а после уморено се прекършваш;
оставяш друг да бди над твоя род.
Като огнище си отиваш от дома ни,
а топлил кой ли не във труден час.
Жарта изстива, но пък ти, Животе,
ще тлееш в спомена при бъден мраз.
Привечер залезът отново розовее.
Сбогувам се с деня изпълнен с зов.
Знам утре, че зора ще надделее,
но ТОЗИ ден ще помня със любов.
Достоен викинг, с кораб го изпращам,
за да намери мир и тишина,
а утре в скута си, тъй неочаквано,
да донесе за нас най-чудната зора.
20.03.2010г.
Евелина Пашова
Пътека
Вървя в неволи врели, прекипели;
през нива от надежда смело крача.
В косите си съм вяра сплела,
през зъби мачкам всяка неудача.
19.03.2010
Евелина Пашова
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, МИЛИ ДАМИ
Защо за всичко ни е нужен ден,
за всяко чувство – ден наречен;
и любовта ни – пламък висш, свещен-
раздаваме със мяра в час уречен.
Честитки днес валят – досущ порой,
по случай 8-ми март, най-женски празник,
мъжете в купом, след застой,
с цветя ни изкушават разни.
Еднодневно чудо ли е тя -Жената?
И днес ли само името й ви ухае?
Заради топлата й нежност и обятия,
признателност ежеминутна й желая.
08.03.2010
Евелина Пашова
Житейска алюзия
Русоляво дете в слънчогледова нива
плахо поглежда иззад цветята,
всяка тъга от света заличили,
за да вижда в тях само слънцата.
Огън в ръката си смело нарамило,
носи в живота на другите Ведите.
И ако захлипа във трудност засрамено,
сълзите му нека са роса слънчогледена.
24.02.2010
Евелина Пашова
Ако… – Марин Ташков
Ако Малкия принц
бе пораснал,
навярно
би станал
генерал,
прокурор
и търговец на рози,
но поет не би бил,
не би имал звезда
и лисица – мъдрец,
нито гладна змия…
Той остана си
малък
и на нощния свод
на Вселената
в мрака
сътвори си дворец –
похлупак от стъкло,
през което да гледа
как светът се руши,
как убиват звезди,
как цветя се израждат
във отровен капан
и във своя чертог
като в топла утроба
ще заспи уморен,
а насън ще теши
неродената роза,
неродения грях
много влюбен,
но сам…
Стих за външния вид: Валентин Йорданов
Когато Бог раздавал красота,
съзнателно навярно ме отминал.
Не мога за това да Го виня,
щом има основателна причина.
Днес, примирен с безличния си вид,
отблъскван от красиви земни феи,
превърнах словото в предпазен щит
и скрит зад него, тъжно, но живея.
Душата ми прилича на Луна,
прегърната от нощ безумно черна,
но липсва ми и дневна светлина
поне веднъж за миг да я погледна…
Стъписах се, когато се видях,
загърнат с наметало от уплаха.
За външния си вид аз нямам грях,
плачът е моят душ и моя стряха.
На лов за желаното щастие
На Ивелина Андреева
В мигове на късметлийска съпротива
сълзи отчаяни недей проронва.
На твойта карма й отива
не да се вайка, а да се догонва.
В изчакване безмилостно като пантера,
от случая желан ти жертва направи.
От твоя хъс пред тебе да трепери
и липсата на страх да улови.
На лов за щастие когато тръгнеш,
не набелязвай цел на всякаква цена.
Помни, че твоят улов ще потръгне,
отнасяш ли се с плячката като с жена.
Дебни я тихо, дълго наблюдавай;
подир с финес я нежно приласкай.
Да мисли теб за плячка я оставяй,
сама в капан ще влезе, знай.
21.01.2010
Евелина Пашова
Безглаголно
Sides of seduction – © Liliana Karadjova
Празна стая. По средата –
неоправено легло.
Неотдавна във кревата –
слети заедно в едно.
Четири стени
тютюнево – зелени,
поредната надежда,
ципът разкопчан.
Роза черна, виното червено.
Привличане душевно –
вечно търсен блян.
20.01.2010.
Евелина Пашова
АЗ МОГА
Ако мислиш “ аз мога“ – постигаш;
повтаряш ли “ в себе си вярвам“ –
мъчно, макар, до целта се издигаш
с кураж редом с волята вярна.
Отказ душевен веднага сразява.
“ Само още веднъж“ от тебе се иска.
Твоят копнеж щом излезе на яве –
Вселената слуша на когото му стиска.
„Бих искал“ е равно на бездомно “ Почти“.
Ненужна е всяка излишна учтивост,
а “ Почти“ – то е ялово, не се и брои –
“ АЗ ЩЕ “ без капка ленивост.
Резултатът желан пред теб проектирай –
мисловно заченат, стремеж се извайва.
„Колко далече“ самичък избираш –
нямаш време да се отчайваш.
19.01.2010
Евелина Пашова
Гаражна разпродажба
Да не държа вехтории ми казаха скоро;
че кътам си ценности, но усещам умора
и най – вече пространство като стена ме притиска;
разпродажба налага се, макар да не искам…
На тезгяха прострях първата кукла от тати.
Първоначални цени чрез различни похвати
определих и продължих да нареждам
излагайки отминалите свои надежди.
Овехтял албум от прашното детство;
няколко топчета – от приятел наследство;
повяхнала роза от първата среща,
станиол от бонбони, любовна бележка.
Терличето първо, което с мама оплетох;
цитати от притчи, в които се врекох;
честитки приятелски за делник и повод;
обич събирана – без дълг и без довод.
Купувачи дойдоха и всеки разгръща,
парите подават, но аз твърдо отвръщам:
„ За продан не е”.
Извинявам се и с охота
парче по парче си прибирам живота.
17.01.2010
Евелина Пашова
Don`t forget me ~ Celine M
ЧЕСТИТ НОВ ДЕН !!!
Кристални чаши с вино пълни,
в очите поздрави звънят;
в дванайсет нека се изпълни
светът ви с много благодат.
Заря в небето гръмко пръска,
а телефоните отвред крещят;
щом от купона утре се оттърсим,
душите искам пак да ни горят.
От всичко, най – желая ни ВЗАИМНОСТ ;
сърцата ни от нежност да преливат;
отминал, всеки миг да бъде свиден
и всеки нов ден – > най – щастливият !
31.12.2009
Евелина Пашова
Най – малките неща
Във мигове увещам, че те губя
през процепа на този свят
и на безкрая …;
че паяжина от миражи ме разлюбва,
прекършва ме,
но нещо ще ти обещая.
Копнея аз да бъда гребен от мъниста,
най-нежничко в косата ти втъкан;
чадър да бъда да не те оплиска
калта на този свят от злост пиян…
И да кръжа аз винаги до тебе,
когато твоят ангел тихо спи;
не ще усещаш, но ще съм потребен,
без глас в цъфтящите липи.
При допира на някой цвят ухаен
ще трепваш скришом нейде във съня…
Животът ни макар и миг нетраен
за теб аз в стихове градя…
На славея отвън с гласа ще пея
дори в дъждовна утрин
с капещи листа.
Като парфюм омаен с тебе ще се слея
до свършека и после на света…
29.12.2009г.
Евелина Пашова
Благодарско
Lucky stars, Caths
Не всякога умея да настройвам
на къси или дълги честоти
вълните между вас и мене
за всички днешни чудни красоти.
По усет някой път натъманявам
една сълза у вас като приют;
но знам, уви, не винаги успявам,
дори когато мра да бъда чут.
Възхвала мощна, хубост ненагледна,
не винаги ще стоплят в студ и мраз,
но твоята сълза благоговейна
ще сгрее мен във късен, сетен час.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Черно – бял филм
I`ve lost myself ~ Soul.i.Tude
Каква самотност диша в мойте вени…
Потръпвам още щом го спомена.
И сънищата ми от обич озарени
изстиват мигом свърши ли ноща.
Кротувам в бяло, слята с тишината
и бездната от двете ми страни…
Побягнала, душата ми в позлата,
не спират ни кафези, ни стени…
Във мигове над пропаст самотееща,
която смръзва незаченатата мисъл,
рисувам цветно, в шарено нетлееща,
че в сивото не виждам смисъл.
И ето как аз себе си намирам –
за теб – безкрайност; мене – миг отнесен.
Във слънчевото утро с нова сила,
аз вдъхвам и подхващам своя песен.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Кошутена песен
Close to heaven; © Rolan A. Diapari
Полегнала до мен кошута
с големи и кафенени очи…
Погледнах в тях и мигом се залутаха
в лъчите им и моите сълзи.
Дъхът й мъчен само как тежеше –
сто тона лед се стелеха над мен.
Кошутената топлина едва личеше,
разпусната, до скоро в плен.
Сълзата ми горещо – кадифена
се спусна плахо. Тялото й от кафе
потръпна от прегръдката ми упоено…
Приспивна песен над умиращо небе.
Душата на сърна със цвят какао
люлеех нежно. В мойте ръце
загърнах я наместо одеало…
пред рая близо докато се спре.
27.12.2009г.
Евелина Пашова
Прозрение – Марин Ташков
По Коледа не стават чудеса..
Единствено надеждите погиват.
От ярост се раздираш и в беса
нахалост даже клетвите отиват!
За кой ли път животът разруши
копнежите! Мечтите ти изтляха!
И даже Бог не би те утешил,
щом бурите душата ти отвяха!
НАСТРОЕНИЕ – Валентин Йорданов
Тази вечер конякът върви,
а кръчмарят чертичките драска.
Все едно е дали ще свали
от пиячите грозните маски.
И по масите – дъх на печал
като тежка мъгла се разстила.
Всяка чаша е вид огледало,
малък спомен на дъното скрила.
Пепелниците, пълни с пожар
на душите – във изповед грешни.
Как боли всеки фас догорял,
който може в сълза да проблесне.
Ти, кръчмарю, наливай коняк,
удави всяка мъка в заблуда,
изпразни всички чаши от мрак,
напълни ги догоре със лудост.
…И ти ли?! – Павлина Йосева
Дошла си. Влез! Аман от теб, Любов!
Кого ли не съм пускала във къщи…
По дяволите! Пих веднъж и с Бог –
и той от теб изглеждаше побъркан.
Сега ти връщам с твоята усмивка-
юмрукът ми се свива инстиктивно.
Диванът ми е нов. Къде отиваш?!
Направо в спалнята, Любов… И ти ли?
Добре де, разкажи. Седни. Ще слушам.
Ще бъда търпелива като Господ.
Не мигай като фас! У нас се пуши.
Добре ми е като постъпваш лошо…
Да почнем с винце? Все така се почва-
мезенце леко, весели сладкиши,
нахални свещи – да подгреят почвата,
наивни устни, вулканично дишане…
На екс ли гълташ? Явно ти е тежко.
Омръзна ми да бъда все щастливката!
Ревеш ли?! Да прескоча до аптеката…?
Но мисля, че е по-добре да пием!
Изглежда бялото е… доста лекичко.
Отварям и червеното. Престижно!
Вкусът му е порочен, като тебе!
Най-сляпа бях, когато съм те виждала…
Наздраве! Извинявай, че говоря.
Не си дошла у нас, за да ме слушаш.
Луната тази нощ… Самата скромност!
Но вятърът ревнив щя я потурчи…
Да страдам?! Боже, колко си банална!
„Боли-и-и…“ „Вали-и-и…“ Въобще не съм от тия!
Видях една звезда, докато падах…
Удави се в морето. Не й мина.
За теб съм взела ром и луд коняк –
с кръвта ти да се мерят равностойно.
Спокойно ми е с тебе,
като с брат.
Любов, и ти ухаеш на покойник.
Тодес – Только Для тебя
Нейната тъжна любов № 5 – Радост Даскалова
Той е нейната тъжна любов номер пет
и от нея не ще да си иде с години.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея, та да й мине!
Тя изучи вкуса на прикрития плач
и готова е да си отхапе езика,
пред това – да признае на своя палач,
че е влюбена в него, а той я убива.
Той е цял на простора и волния бяг,
той роден е за птица, той лети! – (не „живее“).
Не познават мечтите му ласо и впряг
и уви – вижда само човека във нея…
Тя е просто жена и й трябва любов.
Даже не и любов – само знак, че я мисли,
смътен намек, че също харесва я той
и влече го към нея – ей, така – без да иска.
Тя мълчи зад гърба на фалшивия смях.
Този грешен копнеж й е срамната тайна
и не вижда за себе си пристан и бряг –
няма шансове нямата, малка русалка.
Той е нейната тъжна любов номер пет.
Тя години го страда насън и наяве.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея – дано го забрави!
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях- най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите,в които му е празно,
да те вини,че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска -прокълнато ялова-
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш.Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали,
най-лошият човек…и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.
Слаби ангели – Камелия Кондова
Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) –
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет…
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят –
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
„Не прекрачвай във този роман!
Преди теб – той и нас е целувал.
Не от поглед – от ром е пиян!“
Аз съм чела подобни романи…
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един – в края на устните – смях.
Точно колкото да го разплискам –
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с „Не искам!“ –
ще съм казала сто пъти „Да!“
Пролетна покана от Ада – Камелия Кондова
Пристъпих в Ада – целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол – толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
„Приличате си!“ – писнаха от Рая.
„И двамата сте тъмни адски сили!“
И аз с душата – взех, че се отчаях.
Той без душата – взе да ме закриля.
Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ…
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!
Склад за стари чувства – Любомир Калудов
Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете й събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях…
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости – тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от моите неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море…
И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.
SNOW IN AUGUST 