И аз бях облак…

На “ Майкъл“ 😉

Погледът ми прегръщаше всяка една вълна по отделно,
докато морето се сля с хоризонта, погълнат от любовните му обятия.
Облаците ги гледаха свенливо и се усмихваха.
Копнееха някой да прегърне и тях по същия този начин.
Роклята ми беше дълга и бяла, и аз бях облак в онзи момент.

Лекият бриз си играеше с тънките презрамки на дрехата
и пухкавата котка встрани сладострастно мъркаше…
Вместо мен.
Помислих си колко е… тъжно човек да си бъде… самодостатъчен.
И роклята ми беше бяла.
И аз бях облак…

Котката се обърна сепната от дочутия шепот.
И точно тогава долових погледа ти зад мен.
Беше заключен в тила ми и прибраната ми слънчева коса.
Не те погледнах, но усетих, че си целият в синьо.
А роклята ми беше бяла
и аз бях облак…

Котката замърка съзаклятнически и се оттегли..
Презрамките ми се свлякоха от целувките на вятъра,
без особено дълго да протестират.
И аз бях облак!

Почувствах колко си близо и се обърнах.
Наистина беше в синьо – като морето и хоризонта слети в едно.
Усмихнах се и разбрах колко доволни и щастливи
могат да бъдат облаците в някои моменти…

17.07.2010г.
Евелина Пашова