Самотно дърво на хълма

Минаваха все бавно дните,
едни и същи бяха и мъглите
и слънцето, което силно пари,
пожарите и жешките омари,
и дъждовете тъй потопно – многобройни,
и сушата във дните летно – знойни.

Една обширна пуста нива
със фуста жълта като самодива,
безбрежна като океана син,
гостоприемна за селяка мним.

Голямо, расло все сиротно
сред полето на широко, но самотно,
макар приятел имаше си – врана –
от скука тръгваше си рано.

Кому е нужно в тази пустош, ей?
Чия е сянката му? Няма кой да пей…
Дърво на хълма денем, нощем,
едно, самичко е, но още –
за нивата безбрежна, никак малка,
единствена, най – ближната другарка.

Евелина Пашова
16.08.2009