Остани още пясъче време
в ръцете и нежни -
две капки роса,
когато зората
кръвожадно отнема
последния сън
на заспала трева.
На вашето стенещо
сетно сбогуване
всяко торнадо
ще се кротне до вас;
смирена Катрина
ще спре да бушува
за един кратък миг
от последния час.
После Тя тихо
ще тръгне нататък-
глухарче е сякаш-
от вятър понесена
и морската пяна
ще погълне остатъка
от всеки поглед,
милувка
и песен.
А ти … си черупка
потънала в пясъка-
опустяла и бивша
нечия къща-
ще мериш
всяка солена секунда
със красък,
докато Тя се върне
и станеш
пак същия.

10.09.2011г.
Евелина Пашова

Невидим полъх над гръдта ми бяла
в сумрака утрин нежно ме смути;
обля с наслада мислите и цяла
разлях се бавно в две очи,
които като две морета бясни
разбиваха се ласкаво във мен.
Круширах доброволно в ясното
небе от балдахин и бял сатен…

29.06.2011г.
Евелина Пашова

<

* * *
Бъди до мен живецът ми щом тлее,
кръвта пълзи и нервите – изострят,
изтръпват и сърцето ми линее
и колелата на Живота се залостят.

Бъди до мен щом чувственото тяло
от болките опустошено се сломи.
Времето- маниак- разхвърля прах и жалост.
Животът ядно мята пламъци, дори.

Бъди до мен щом вярата пресъхне
и хората са сякаш че мухи-
яйцата си да снасят, жилят, бръмкат;
градят си жалки клетчици и мрат сами.

Бъди до мен щом веч заглъхна.
Сочи финала на човешката борба.
На живота черната гранúца връхна
е залез на безкрайната зора.

Автор: Алфред Лорд Тенисън
Превод: Евелина Пашова
10.04.2011г.

* * *
Be near me when my light is low,
When the blood creeps, and the nerves prick
And tingle; and the heart is sick,
And all the wheels of Being slow.
Be near me when the sensuous frame
Is rack’d with pangs that conquer trust;
And Time, a maniac scattering dust,
And Life, a Fury slinging flame.
Be near me when my faith is dry,
And men the flies of latter spring,
That lay their eggs, and sting and sing
And weave their petty cells and die.
Be near me when I fade away,
To point the term of human strife,
And on the low dark verge of life
The twilight of eternal day.

Alfred Lord TENNYSON

Вървя през гора в мъглата човекът,
цветя и сълзящи върби.
Догонваше сякаш живота полека-
замислен. А аз – отстрани.

Олющена пейка. Морен приседна.
Послушно, в края… и аз.
Мълчание дълго бе ни възседнало -
25 години, 6 месеца и час.

Достатъчно чаках. „Аз тръгвам оттука!“
Подадох му къшей. „Късмет!“
Учителят стана; прахта поизтупа -
„Най-сетне аз съм след теб!“.

13.01.2011г.
Евелина Пашова

В ръцете ти… кълбетата се нищят -
пътеките на моята душа -
като от сън протягат се, издишват…
и вдишват – теб. Една подир една
залепят се за всяка твоя мисъл…
Навиват се и впримчват те в кълбо.
Разнищват те. Отново хищни -
от две кълбета – вече сме едно.

22.11.2010г.
Евелина Пашова

Вече е есен. Сърцето претръпна.
Мотаят се нежни слова…
Къшей надежда в консерва измъкнах,
забравена от пролетта.

Прахта с ръка поизтърсих отгоре;
сложих й панделка – от целофана парче,
адреса надрасках. Колета затворих:
„До теб, мое малко сърце!“

22.11.2010г.
Евелина Пашова

Не преминах пустини, признавам.
Стъкленици – не всичките празни.
Билета много, навярно, познавам.
Желания – колкото искаш – заразни.

Метлата я ползвам понякога нощем
и островърха шапка си имам.
Дойде и остана влюбен и снощи;
и без да питаш, ме взимаш.

Говоря без смисъл, понякога тихо;
очите ми даже са някак … пияни.
Правиш ми супа и слушаш усмихнато;
нежно приглаждаш косата ми с длани.

Да прекосявам пустини – не мисля.
Във клетви се вричам рядко, едва.
Халките ме стягат до кръв и до писък.
Аз съм такава. И си тук затова.

20.09.2010г.
Евелина Пашова

Човек отколе търси светлина –
дали във ден, фитил и по-нататък,
да гали и да топли вдън душа
за да изгаря злото без остатък.

Във този дневен непрогледен мрак,
сама свещта във тъмното се губи…
И хиляди слънца – пак няма как
да те упътят, ако си изгубен…

Парче отчупил, отразената Луна
остава пак студено – цяла.
А факлата за твоята тъма
е само в теб. Ще я разпалиш с Вяра.

Светулка сякаш в топлата ти длан;
фенер в тунел през кал и тиня -
разпръсквай Огъня и сам огрян -
за някого, все някога, ще си Светиня.

24.08.2010г.
Евелина Пашова

Да, трудно е. Понякога дотяга.
Сегиз – тогиз, ах, как ми се приисква
да хвърля всичко и да ти избягам.
Обаче… твърде не ми стиска…

Едничка ти, любов голяма,
ме чакаше във лунни нощи.
С магия зла от сън пияна,
не виждаше как поркам мощно.

Гуляи, мацки, вино и ракия –
опитах всичко, дето ме блазнеше.
Жените опознах – не стават тия,
а моята невежа, дето спеше.

Един ден дремех под филиз
и страшен сън ми се присъни –
угроза, че съм лепнал сифилиз –
та хукнах през глава доде се спъна.

И кротнах се, със коня бял
към тебе тръгнахме полека – лека,
прашасал доста, малко омалял,
целунах те и врекох се навеки.

Сега ще чистя, даже ще пера –
не се оплаквам аз под твоя чехъл.
Със кучето щом имаме вода
и покрив – туй ми е утеха.

12.08.2010г.
Евелина Пашова

Сега целуна ме и много важно!
Ще чакаш манджи, баници, кюфтета -
току що станах, само да ти кажа.
Тепърва следват балове и кафенета.

Дори със змей за мен не си се борил.
Тя твоята била май много лесна!
Целуваш сносно, даже ококорен.
Сега ще искаш краят да е песен.

Не си познал! След раз започваш
да търкаш и переш килими;
да готвиш и кори да точиш.
Не си помисляй, че щ`ти се размине!

Чорапите сами не се изпират.
Боклукът чака да го изнесеш.
И… едри джобни да ти се намират…?
Мини прахта. Дори да изметеш!

Обичам да ми веят за прохлада.
Как мислиш спах цял век без климатик ?!?
А после ще получиш за награда -
отвертка, чук и игленик.

Заплюл си беше Спящата принцеса
и покрай нея – лесен вилает.
Е, сори, принце! Май си се отнесъл!
Или пък нямаш грам късмет.

11.08.2010г.
Евелина Пашова

Първото правило на магьосника: хората са глупави. Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина.
Да се страхуваш нещо да не се окаже вярно означава да приемеш вероятността. Приемането на вероятността е първата стъпка към това да повярваш.

Terry Goodkind – Wizard’s First Rule

“ Истинският мъж е като любимата ти блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със съдържание на памук, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.
Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и всеки свят, който пожелаеш. Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат с тях, ще го направи. Без да ги изпусне. Но винаги е в грешка.
След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена така, както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден. После обуваш ботушите на самовлюбения мъж, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статуса на фамилията ти на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.
Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко го очакваш. С аромат на праскови, дъжд и ванилова торта изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано, като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.
Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.
Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Дори точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди него. Да се мразиш. Да следиш камбаните в гласа му и по тях да отгатваш цветовете на настроенията му.
Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка – за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори.
Неговата цел не е страданието. Сълзите няма да помогнат, защото не обича да те вижда слаба. Той иска да стигнете докрай във всичко. Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш играете на ластик. Ако успееш да издържиш теста, ще можеш да го задържиш до себе си. За още ден. Или седмица. Няма как да знаеш. Единственото, в което си сигурна, е, че скуката никога няма да се намърда между вас.
Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Никога не държи на количеството. Защото е сигурен, че във време, когато можеш да легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.
В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката винаги е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък. Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.
Когато предаде своите уроци, той си тръгва. Задължително. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото. Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.“

Цвета Стоева

„Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.“

Тери Пратчет