Учителят и аз

Вървя през гора в мъглата човекът,
цветя и сълзящи върби.
Догонваше сякаш живота полека-
замислен. А аз – отстрани.

Олющена пейка. Морен приседна.
Послушно, в края… и аз.
Мълчание дълго бе ни възседнало -
25 години, 6 месеца и час.

Достатъчно чаках. “Аз тръгвам оттука!”
Подадох му къшей. “Късмет!”
Учителят стана; прахта поизтупа -
“Най-сетне аз съм след теб!”.

13.01.2011г.
Евелина Пашова